На 19 май се навършват 125 години от рождението на българския юрист и политик академик Петко Стайнов – български юрист, дипломат и политик. Дългогодишен преподавател по административно право, той участва в третото правителство на Андрей Ляпчев (1930-1931), както и като външен министър във второто правителство на Кимон Георгиев (1944-1946). Един от най-бележитите преподаватели и учени в областта на правните науки.
Акад. Петко Стайнов остава в историята на парламентаризма като народен представител с близо 50 години на банките в Пленарната зала. Това каза Цецка Цачева, председател на Народното събрание по време на отбелязването на 125 години от рождението на големия български юрист, общественик и държавник акад. Петко Стайнов в Софийския университет „Климент Охридски“. Акад. Петко Стайнов остава в историята на парламентаризма като народен представител с близо 50 години на банките в Пленарната зала. По думите й, онова, с което ще бъде запомнен е фактът, че през всички тези години и мандати той е избиран от Казанлък. Тя обясни, че в новата ни история неговите трудове са в основата на съвременните действащи и в момента нормативни актове като Закона за държавния служител, Закона за държавната служба, Административно-процесуалния кодекс.
Петко Стайнов е роден в Казанлък на 31 май (19 май стар стил) 1890 г. и завършва гимназия в Стара Загора (1908). Следва право в Гренобъл и завършва в Париж (1911), след което специализира в Лайпциг. След участието си в Балканските войни защитава докторат в Париж (1914). След Първата световна война Петко Стайнов е директор на Дирекция на печата (1919-1920), но напуска недоволен от политиката на правителството на БЗНС. От 1923 е преподавател по административно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
Стайнов е активен участник в Народния сговор и редактор на свързания с него вестник „Слово“. През 1923 г. става за пръв път депутат в НС – той остава на този пост до 1946 година и отново е депутат през 1950-1972 година. След Атентата в църквата „Света Неделя“ определя в „Слово“ „разрушителите на Русия“ като заплаха за европейската цивилизация и призовава за „тежък юмрук“ срещу „кървавите агенти на Москва“.
През 1930-1931 е министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Демократическия сговор.
Проф. Петко Стайнов участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов — обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, писателя Антон Страшимиров и др. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.
Проф. Стайнов минава на дипломатическа служба след преврата на 19 май 1934 г. За кратко е посланик на България в Белгия (1934) и Франция (1934-1935). През 1935 г. напуска поста след като е свалено правителството. Минава в опозиция на царския режим. През целия период на съществуването му чак до 9 септември 1944 г. критикува политиката му. През 1943 г. се обявява против депортацията на българските евреи и влиза в ОФ. Става съюзник на комунистите.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 Петко Стайнов се включва в правителството като министър на външните работи и изповеданията. Той участва в преговорите по сключване на т. нар. Московско примирие със Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз, както и в преговорите за включване на България в Югославската федерация.
На 15 март 1946 г. лично съветският външен министър В. Молотов настоява да бъде уволнен. На 31 март 1946 г. подава оставка. Формалният предлог е, че му назначават заместници без да го питат. Истинската причина е, че става неудобен с независимото си поведение на Москва. Опитва се доколкто е възможно под властта на комунистите със смелост и такт да отстоява българските икономически интереси в отношенията със СССР. Не приема съветския диктат в тези отношения, опитите за заграбване от СССР на българска дъжавна собственост в обеднялата след войната България и въобще грабежа на българското стопанство от съветската окупационна власт. През пролетта на 1945 г. се обявява против съветското искане за връщане в СССР на изселилите се по време на войната таврически българи.
През лятото на 1945 г. се съгласява с тезата на опозицията, че в България няма условия за свободни избори и обявява без да пита комунистите, че се отлагат.
Лично Молотов няколко пъти занимава Г. Димитров с ,,вироглавия български държавник“. Пред него признава, че в проф. П. Стайнов ,,нямаме доверие“.
След оставката си се занимава с научно-педагогическа дейност. Пише изследвания в областта на правото, вкл. във водното и екологическото право. От 1947 до 1963 г. завежда катедра по административно право в Софийския университет.
Умира на 24 юни 1972 г.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram