Прегледи: 700
Има ли риск за съществуването на България?
След 32-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.
Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна – да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.
В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?
Първият ни събеседник е дипломатът и външнополитически експерт Валентин Радомирски. Бил е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев (2005-2009) и посланик на България в Румъния (2009-2012).
– Посланик Радомирски, при всеки горещ казус, обвързан с ключови решения на геополитическия терен, обикновено се казва, че трябва да следваме националните си интереси. Но знаем ли какви са националните ни интереси? Съществува ли стратегия, която разиграва варианти за бъдещето с хоризонт 20, 30 години?
– Във външнополитическата лексика съществуват клишета, които поради безразборната им и почти винаги пристрастна употреба се лишават от конкретика и стават една от причините за обвиненията в придържането към „двойни стандарти“.
Великите сили, големите геополитически играчи, по-рядко използват термина „национални интереси“, тъй като това не спомага за сплотяването на съюзниците им, с които те задължително се обграждат. Поради това те говорят за „евроатлантически ценности“, „свят, базиран на правила“, „управляема глобализация“ и т.н. Така например в китайския вариант „икономическата глобализация“ се разглежда в контекста на „общата съдба на човечеството“, и това отразява търсенето на глобална социалистическа перспектива.
По-малките държави (според способностите на елита им) дефинират „национални интереси“, с чиято помощ могат да постигнат цели, които са в диапазона от „оцеляване на държавата и държавността“ до издигането на дадената държава на по-високо ниво в геополитическата йерархия. Конкретен пример в първия случай е Сирия, а във втория – Турция.
Къде сме ние в тази схема? Ако питате нашите политици със сигурност повечето от тях ще кажат, че националните цели и произтичащите от тях интереси са във втория вариант. Макар и малко, но все по-гласовити са обявяващите се да разглеждаме сериозно възможността за екзистенциалното съществуване на българската държавност. Т.е. имаме оптимистичен и песимистичен вариант на възгледите към какво да се стремим и какво искаме. Поради това и достигащите до антагонизъм различни гледни точки за това какви са българските национални интереси не създават предпоставки за спокойно и детайлно обсъждане на този архиважен въпрос. А ни е нужен конструктивен прагматизъм.
Такъв подход ни е необходим сега в светлината на събитията, които се развиват в света. Намираме се в коренно променяща се геополитическа среда, която може да ни вкара в ситуация да защитаваме самото съществуване на България като държава в сегашния й вид, но може и да ни позволи отново да се наредим на по-съответстващо ни място в Европа и света. Да не забравяме, че сега сме най-бедната държава в ЕС, но по население и територия сме сред първата половина от страните-членки.
От това каква политика ще водим ще зависи и съдбата ни в така очертания диапазон. Става въпрос отново да преценим (без каквито и да било други филства, освен българофилството) какви ще са последствията за нас от различните геополитически сценарии за следващите 20-30 години.
Такъв подход досега липсва и поради това отговорът на Вашия въпрос е, че като държава не сме определили какви са националните ни интереси.
Поради това приветствам инициативата на „Епицентър“ да постави този въпрос на по-широко експертно обсъждане.
– България винаги е била на кръстопът, винаги се е люшкала между Изтока и Запада. Има ли събития/ обстоятелства, които правят сегашната ситуация по-рискова от всяка друга, с която сме се сблъсквали в миналото?
– Тази наша география, която определяте като кръстопът, винаги е присъствала при оценката на конкретиката на съответната геополитическа картина. И неизменно, въпреки че много често не е било признавано публично, е стоял въпросът дали даден избор няма да доведе до анихилацията на нашата държава. Сега горе-долу е същото. В диапазона от 20-30 години при тази динамика на световното развитие може да се получат най-разнообразни ситуации, в част от които да ни няма във вида, в който сме днес.
За да не съм голословен ще Ви дам пример от моята практика. Преди десетина години излезе българският превод на книгата „Следващите 100 години“. Авторът й Джордж Фрийдман бе директор на т.н. „частна разузнавателна агенция“ Стратфор и за него се коментираше, че е един от каналите, чрез които се проверява реакцията на геополитическите играчи и обществените настроения към различни бъдещи американски стратегически намерения. В книгата си, между другото, той предричаше, че в средата на 21-и век територията на сегашната Източна Европа ще бъде поделена между две „нови империи“ – Полска и Турска. България, за разлика от много други държави, не се споменаваше в книгата нито един път.
През 2014 г. когато работих в Молдова, Фрийдман изнесе лекция в Кишинев, след която го попитах в коя от двете империи смята, че ще бъде включена България. Отговорът му бе: „Вие по-добре от мен знаете отговора“.
За мен поведението на медиите и политиците в България, които „пропускат“ да коментират какво ни очаква според тази версия на един не случаен американец, е показателно, че бягаме от разглеждането на сценарии, които са неудобни поради лични, партийни и бих ги нарекъл дори котерийни интереси. Това поведение, съчетано с ескалацията на международното напрежение, е, меко казано, безотговорно.
А що се отнася до въпроса Ви дали сегашната ситуация е по-рискова, ще цитирам казаното от Путин миналата седмица на форума на Валдайския клуб, че навлизаме в най-трудното десетилетие след Втората световна война. В подобен дух бе и предупреждението преди 20 дни в доклада на Си Цзинпин на 20-ия конгрес на Китайската компартия, че китайците трябва да са готови да устоят на предвижданите „силни ветрове, бурни води и дори опасни бури“.
– Направихме стратегическия си избор през така наречения преход. Войната променя ли нещо в тази посока? Една политическа „изневяра“ на България няма ли да срути нашия имидж на предвидима страна?
– Макар и свързани, това са два различни въпроса.
Сегашната война в Украйна е следствие на различните събития през последните 15-20 години. В този смисъл тя можеше да бъде предвидена. И не само беше предвидена, но и действията досега на основните в нея противоборстващи страни – Русия и „колективния Запад“ – показаха, че за нея са се готвили дълго, щателно и с всички мерки за скриване на тези приготовления. По тази причина за широката общественост това беше „неочаквано събитие“.
Но характерът на този конфликт е по-различен от предишните (в Либия, Ирак, Сирия, Афганистан) защото там големите играчи намираха някакво решение, което ги предпазваше от преки сблъсъци помежду им и не създаваше възможности и угрози за разрастването на тези локални или регионални конфликти до мащабите на световна война. Различни бяха и мащабите на въвличането на основните геополитически играчи, което им даваше възможност да намират механизми за контрол върху ескалацията на военните действия. За последен път това беше демонстрирано в Сирия, която беше разделена на различни зони на отговорност. В Украйна не само, че няма, но и не се очертават предпоставки за нещо подобно.
Напротив. Сегашната ситуация става все по-сложна и непредвидима, което започна да дава основания за пръв път след Карибската криза да се заговори за използването на ядрено оръжие. А това като член на НАТО ни прави преки участници при сценарии за разрастването на конфликта до световен.
И тук започва трудното. Какъвто и е втория Ви въпрос. Какво значи „изневяра“ и, между другото, има ли предвидими страни, за да се стараем и ние да бъдем такава?
В Народната библиотека преди години преглеждах какво е написано в България преди да се присъединим към Тройния пакт. На практика в онзи период у нас са липсвали сериозни опоненти на това действие като основните аргументи са били, че Европа всъщност вече е завладяна от Германия и ние не бива и не можем да не се присъединим към „новите ценности“. Докъде ни доведе нежеланието на тогавашния български елит да се съпротивлява срещу предложените ни от Берлин „тлъсти хапки“ (Северна Гърция и Македония) сочат резултатите от Парижкия мирен договор. „Изневярата“ спрямо Райха в последния етап на войната, както и „изневярата“ спрямо Русия след разпадането на СССР прави ли ни предвидими и в какво? Може би, че сме предвидимо „изневеряващи“?
Ако се опитаме обаче без пристрастия да оценим тези събития може да се каже, че и двете решения са направени принудително в резултат на конкретната обстановка преди войната и на успехите на бойното поле в последствие.
А от това следва, че може да се окажем в ситуация, когато да бъдем принудени отново да „изневерим“. Защото сегашният конфликт в Украйна е само началото на поредица от големи конфликти, които ще се водят в пространството на Евроазиатския масив – от Украйна, Кавказ, Централна Азия, до границите на Китай в т.н. вече Индотихоокеански район. Това от една страна няма да вкара света в ядрена война, а от друга – ще изтощава главните конкуренти на САЩ. Единствено тази стратегия за „контролиран хаос“ по цялото протежение на основните противници на сегашния хегемон (а той на мнозина изглежда толкова силен, колкото Германия преди нападението над СССР) му осигурява заличаването на щетите от провалящата се либерална глобализация и натрупаните от нея щети. И в резултат на това запазването на ролята му на хегемон.
На сегашния етап не е известно какъв ще бъде светът след няколко години. Тази поредица от военни конфликти ще доведе до изтощаването на основните противостоящи в тях държави и алианси. Сега обаче всяка страна смята, че другата е по-уязвима на подобно стратегическо изтощаване. Путин може би разчита на това, че Западът исторически не понася „болките от войната“, така както са свикнали с тях руснаците. Противниците му се надяват, че огромното им икономическо, финансово и технологическо преимущество ще сломят руското общество и, най-вече поразглезения му елит. Само времето ще покаже кой е прав, но за съжаление, когато не знаеш отговора, а трябва да вземаш решение, може и да сгрешиш. Но трябва поне да помислиш как да минимизираш евентуалните щети от подобна грешка.
– От началото на войната през февруари досега взе ли политическият ни елит рискови за страната решения?
– От казаното преди малко, в подобна ситуация правилният подход е да не отхвърляш априори, а да разгледаш и най-песимистичните сценарии, за да можеш да минимизираш щетите от тях. Т.е. да имаш предвид преди всичко оцеляването на българската държавност и народ, въпреки че това на някои може да изглежда като „изневяра“.
Тези дни чувам много аргументи за това, че имаме „съюзнически ангажименти“, че трябва да сме солидарни с нашите сегашни съюзници и други подобни заклинания. Но това противоречи на казаното от лорд Палмерстон за неговата държава – „Англия няма вечни врагове или вечни приятели, тя има вечни интереси“.
Този подход, който наричам разумен прагматизъм, трябва да бъде в основата на решенията, които се вземат днес, когато не са ясни отговорите кой сценарий ще бъде валиден утре.
– Къде е мястото на Турция в сложния геополитически пъзел и как нейните стратегически интереси биха могли да се отразят върху България и върху региона?
– Турция е била и ще бъде един от най-важните (а в определени моменти и най-важния) фактори, оказващи влияние върху процеса на вземане на външнополитически решения.
В нашия геополитически район винаги е имало две основни регионални супер сили – Русия и Турция (преди това Византия). В 13-вековната ни история България е била пред изчезване след общо седемвековно владичество на южната регионална суперсила. Справили сме и то така, че сме единствената европейска държава, която е запазила първоначалното си име.
В нашата история сме имали периоди, когато сме били с едната суперсила срещу другата и обратното. Сега обаче имаме за пръв път очертаващо се сближение между Русия на Путин и Турция на Ердоган, което приема формата на ситуационен съюз. Ердоган си е поставил за цел връщането на Турция в десетката от най-влиятелни в света държави и това се подкрепя от различните националистични кръгове. Увеличават се разногласията му не само с Гърция, но и със САЩ, Франция и някои други съюзници в НАТО.
Когато се задава сериозно военно стълкновение се провежда срочен „набор от съюзници“. Част от тях са принудени, а други са съблазнени да застанат от едната или от другата страна на барикадата. Великите сили не подбират средства за постигането на тази цел.
Може ли България да се окаже „тлъста хапка“, която Русия или САЩ могат да предложат на Турция, за бъде изцяло на едната или на другата страна в предстоящите конфликти. Според мен може, колкото и този въпрос да е табу в обсъжданията у нас. А Вашингтон и Москва са го правили с други държави.
Виждаме и сегашната все по-усилваща се комуникация на Анкара както с Вашингтон, така и с Москва. Може на някой да му хрумне да обсъжда и нашето бъдеще при тези зачестили срещи.
А може ли България да въздейства доколкото е в нашите възможности това да не стане? Мисля, че да, ако заемем национално правилна и обяснима позиция и не дразним излишно както сегашните ни съюзници, така и опонентите им.
Отиването към радикализъм, какъвто се наблюдава в последно време в българо-руските отношения носи потенциални опасности при посочения сценарий, в който се оказваме в ролята на „тлъстата хапка“.
Лесно е да се каже, но е трудно да се реализира гъвкава дипломация, особено ако няма политическа воля за водене на национално отговорна политика и не ни управляват хора, които с делата си, а не само на думи, поставят националните над партийните и личните си интереси.
– Позволете една хипотеза – начело на Русия не е Путин. Ще се промени ли политиката на Кремъл и в каква посока?
– Поставяте въпроса за влиянието на личността върху обществените процеси. Няма единно мнение, но от това, което съм чел, повечето философи смятат, че с приоритет са обществените процеси, а успешни са онези личности, които навреме усещат задаващите се промени и успяват адекватно да приспособят към тях не само себе си, но и ръководените от тях общности.
Поради това не смятам, че в дългосрочен план може да има съществени промени в политиката на Кремъл, въпреки че в кратко и дори средносрочен план може да има определени девиации от сегашния курс.
И още нещо – според мен – много важно.
Великите нации, каквито са руснаците, американците, китайците и още няколко други, отдавна (независимо от икономическото им, финансово и военно състояние сега) са придобили много важна особеност, която ги отличава от другите народности. Това е съзнанието им, че са част от велика нация. „Къщата на върха на хълма“ прави американци всички онези, които са дошли в Америка от различни страни и етноси. Схващането, че Китай е „Центърът на земята“ обединява не само ханските, но и всички други китайци от различни етноси. В Русия „Третият Рим“ е това звено за руснаците, което сега ги обединява след несполучливия опит да го подменят с понятието „съветски народ“.
Това съзнание за велики нации, което в голяма степен може да бъде наречено имперско или империалистическо, обаче е и голямата опасност за сегашния момент. Във всички от тези държави има сили, които мечтаят за „стратегическо поражение“ на останалите. Множат се изказванията, при това на отговорни политици от нашите съюзници за необходимостта от „пълна победа“ над Русия, което води до хипотези на колко части трябва да бъде „разпарчетосана“ нейната територия. Москва обаче даде ясно да се разбере, че не си представя този свят без нея и ядрената й доктрина е доказателство за готовността да го направи. Убеден съм, че същото важи за американците и за китайците, който ако бъдат „вкарани в ъгъла“, също биха посегнали към ядрените си арсенали.
Т.е. вече не съществува възможността за мир след капитулация на едната от страните. Защото преди да капитулира тази страна ще унищожи света.
Остава вариантът за мир след преговори и неминуеми компромиси от всяка от преговарящите страни. Засега обаче предпоставки за преговори поне на публично ниво не се очертават.
– Неясна към този момент остава и позицията на Китай. Пекин чака своя миг?
– Да, Китай в момента е в изчаквателна позиция, каквато между другото са заели и по-голямата част от държавите, които не са обвързани със съюзнически договори със САЩ и Русия. Това се обуславя от две основни обстоятелства. Първото е огромният му търговски стокооборот със САЩ (малко под 800 милиарда д. годишно) и с ЕС (над 800 милиарда). Наред с натрупаните дългови книжа на САЩ (почти 2 трилиона щ.д.) общата сума, която Китай би загубил, ако му бъдат наложени санкции, подобно на тези за Русия, би била над баснословните 4 трилиона. Това го кара да бъда внимателен в отношенията със Запада и да не подкрепя, доколкото може, открито Русия. Съвременно, от друга страна, Китай не може да се позволи да загуби полученото през последните 10 години стратегическо преимущество, че Русия осигурява надеждно тила му от север. Така че сегашната „гъвкава политика“ спрямо конфликта в Украйна е напълно обяснима.
В Пекин са наясно, че ако обаче военните действия достигнат до фаза, която заплашва със „стратегическо поражение“ едната или другата страна, той ще трябва да заеме позиция. При това от позицията на силен посредник. Когато и, ако това се случи, може да се надяваме, че ще бъдат осъществени сериозни опити за формулиране на бъдещия световен ред.
– България се намира и в много тежка вътрешно-политическа криза. Доколко тя е отражение на външно-политическите предизвикателства?
– За държави като България външно-политическите предизвикателства са не само отражение, а един от основните фактори, предизвикващи вътрешно-политически кризи. Спомнете си финансовата криза на Запад преди 14 години, която доведе до падането на „тройната коалиция“, както и бежанската криза, която ни накара да преоформим редица програми. Ескалацията на международното напрежение ни доведе до диаметрално противоположни гледни точки за това как и с колко да превъоръжаваме армията си и постави нови разграничителни линии не само в българското общество, но и между партиите в Парламента. Най-ясно всичко това се вижда от проведените през последните две година няколко избора, които все повече ни водят към невъзможност да изберем правителство със съществена подкрепа.
– За разпад на Европейския съюз се говори теоретично, такъв развой се анализира като хипотеза. Въпрос за заплаха за съществуването на България не се поставя. Има ли такава?
– За нас на този етап участието в ЕС няма алтернатива. Наред с това самите процеси в алианса могат да ни заставят принудително да му „изневерим“. В някои страни-членки се засилват настроенията да се премахне правото на вето при вземането на решения във важни области като външната политика. Това за нас и други държави с по-ограничено влияние в съюза би довело до възможността да ни бъдат налагани решения или поне да ни се оказва натиск за приемането на политики, които противоречат на националните ни интереси или засягат икономическите интереси на отделни, съществени части от нашето население. За мен подобно развитие е неприемливо и отсега трябва да упорито да търсим съюзници сред страни, които могат да изпитват подобни опасения.
Бъдещето на ЕС може да се окаже едно от най-големите изпитания за екзистенциалното бъдеще на България.
Интервю на Таня Джоева
Епицентър.БГ
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
В. Радомирски: България може да се окаже „тлъста хапка“, която Русия или САЩ да предложат на Турция
Има ли риск за съществуването на България?
След 32-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.
Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна – да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.
В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?
Първият ни събеседник е дипломатът и външнополитически експерт Валентин Радомирски. Бил е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев (2005-2009) и посланик на България в Румъния (2009-2012).
– Посланик Радомирски, при всеки горещ казус, обвързан с ключови решения на геополитическия терен, обикновено се казва, че трябва да следваме националните си интереси. Но знаем ли какви са националните ни интереси? Съществува ли стратегия, която разиграва варианти за бъдещето с хоризонт 20, 30 години?
– Във външнополитическата лексика съществуват клишета, които поради безразборната им и почти винаги пристрастна употреба се лишават от конкретика и стават една от причините за обвиненията в придържането към „двойни стандарти“.
Великите сили, големите геополитически играчи, по-рядко използват термина „национални интереси“, тъй като това не спомага за сплотяването на съюзниците им, с които те задължително се обграждат. Поради това те говорят за „евроатлантически ценности“, „свят, базиран на правила“, „управляема глобализация“ и т.н. Така например в китайския вариант „икономическата глобализация“ се разглежда в контекста на „общата съдба на човечеството“, и това отразява търсенето на глобална социалистическа перспектива.
По-малките държави (според способностите на елита им) дефинират „национални интереси“, с чиято помощ могат да постигнат цели, които са в диапазона от „оцеляване на държавата и държавността“ до издигането на дадената държава на по-високо ниво в геополитическата йерархия. Конкретен пример в първия случай е Сирия, а във втория – Турция.
Къде сме ние в тази схема? Ако питате нашите политици със сигурност повечето от тях ще кажат, че националните цели и произтичащите от тях интереси са във втория вариант. Макар и малко, но все по-гласовити са обявяващите се да разглеждаме сериозно възможността за екзистенциалното съществуване на българската държавност. Т.е. имаме оптимистичен и песимистичен вариант на възгледите към какво да се стремим и какво искаме. Поради това и достигащите до антагонизъм различни гледни точки за това какви са българските национални интереси не създават предпоставки за спокойно и детайлно обсъждане на този архиважен въпрос. А ни е нужен конструктивен прагматизъм.
Такъв подход ни е необходим сега в светлината на събитията, които се развиват в света. Намираме се в коренно променяща се геополитическа среда, която може да ни вкара в ситуация да защитаваме самото съществуване на България като държава в сегашния й вид, но може и да ни позволи отново да се наредим на по-съответстващо ни място в Европа и света. Да не забравяме, че сега сме най-бедната държава в ЕС, но по население и територия сме сред първата половина от страните-членки.
От това каква политика ще водим ще зависи и съдбата ни в така очертания диапазон. Става въпрос отново да преценим (без каквито и да било други филства, освен българофилството) какви ще са последствията за нас от различните геополитически сценарии за следващите 20-30 години.
Такъв подход досега липсва и поради това отговорът на Вашия въпрос е, че като държава не сме определили какви са националните ни интереси.
Поради това приветствам инициативата на „Епицентър“ да постави този въпрос на по-широко експертно обсъждане.
– България винаги е била на кръстопът, винаги се е люшкала между Изтока и Запада. Има ли събития/ обстоятелства, които правят сегашната ситуация по-рискова от всяка друга, с която сме се сблъсквали в миналото?
– Тази наша география, която определяте като кръстопът, винаги е присъствала при оценката на конкретиката на съответната геополитическа картина. И неизменно, въпреки че много често не е било признавано публично, е стоял въпросът дали даден избор няма да доведе до анихилацията на нашата държава. Сега горе-долу е същото. В диапазона от 20-30 години при тази динамика на световното развитие може да се получат най-разнообразни ситуации, в част от които да ни няма във вида, в който сме днес.
За да не съм голословен ще Ви дам пример от моята практика. Преди десетина години излезе българският превод на книгата „Следващите 100 години“. Авторът й Джордж Фрийдман бе директор на т.н. „частна разузнавателна агенция“ Стратфор и за него се коментираше, че е един от каналите, чрез които се проверява реакцията на геополитическите играчи и обществените настроения към различни бъдещи американски стратегически намерения. В книгата си, между другото, той предричаше, че в средата на 21-и век територията на сегашната Източна Европа ще бъде поделена между две „нови империи“ – Полска и Турска. България, за разлика от много други държави, не се споменаваше в книгата нито един път.
През 2014 г. когато работих в Молдова, Фрийдман изнесе лекция в Кишинев, след която го попитах в коя от двете империи смята, че ще бъде включена България. Отговорът му бе: „Вие по-добре от мен знаете отговора“.
За мен поведението на медиите и политиците в България, които „пропускат“ да коментират какво ни очаква според тази версия на един не случаен американец, е показателно, че бягаме от разглеждането на сценарии, които са неудобни поради лични, партийни и бих ги нарекъл дори котерийни интереси. Това поведение, съчетано с ескалацията на международното напрежение, е, меко казано, безотговорно.
А що се отнася до въпроса Ви дали сегашната ситуация е по-рискова, ще цитирам казаното от Путин миналата седмица на форума на Валдайския клуб, че навлизаме в най-трудното десетилетие след Втората световна война. В подобен дух бе и предупреждението преди 20 дни в доклада на Си Цзинпин на 20-ия конгрес на Китайската компартия, че китайците трябва да са готови да устоят на предвижданите „силни ветрове, бурни води и дори опасни бури“.
– Направихме стратегическия си избор през така наречения преход. Войната променя ли нещо в тази посока? Една политическа „изневяра“ на България няма ли да срути нашия имидж на предвидима страна?
– Макар и свързани, това са два различни въпроса.
Сегашната война в Украйна е следствие на различните събития през последните 15-20 години. В този смисъл тя можеше да бъде предвидена. И не само беше предвидена, но и действията досега на основните в нея противоборстващи страни – Русия и „колективния Запад“ – показаха, че за нея са се готвили дълго, щателно и с всички мерки за скриване на тези приготовления. По тази причина за широката общественост това беше „неочаквано събитие“.
Но характерът на този конфликт е по-различен от предишните (в Либия, Ирак, Сирия, Афганистан) защото там големите играчи намираха някакво решение, което ги предпазваше от преки сблъсъци помежду им и не създаваше възможности и угрози за разрастването на тези локални или регионални конфликти до мащабите на световна война. Различни бяха и мащабите на въвличането на основните геополитически играчи, което им даваше възможност да намират механизми за контрол върху ескалацията на военните действия. За последен път това беше демонстрирано в Сирия, която беше разделена на различни зони на отговорност. В Украйна не само, че няма, но и не се очертават предпоставки за нещо подобно.
Напротив. Сегашната ситуация става все по-сложна и непредвидима, което започна да дава основания за пръв път след Карибската криза да се заговори за използването на ядрено оръжие. А това като член на НАТО ни прави преки участници при сценарии за разрастването на конфликта до световен.
И тук започва трудното. Какъвто и е втория Ви въпрос. Какво значи „изневяра“ и, между другото, има ли предвидими страни, за да се стараем и ние да бъдем такава?
В Народната библиотека преди години преглеждах какво е написано в България преди да се присъединим към Тройния пакт. На практика в онзи период у нас са липсвали сериозни опоненти на това действие като основните аргументи са били, че Европа всъщност вече е завладяна от Германия и ние не бива и не можем да не се присъединим към „новите ценности“. Докъде ни доведе нежеланието на тогавашния български елит да се съпротивлява срещу предложените ни от Берлин „тлъсти хапки“ (Северна Гърция и Македония) сочат резултатите от Парижкия мирен договор. „Изневярата“ спрямо Райха в последния етап на войната, както и „изневярата“ спрямо Русия след разпадането на СССР прави ли ни предвидими и в какво? Може би, че сме предвидимо „изневеряващи“?
Ако се опитаме обаче без пристрастия да оценим тези събития може да се каже, че и двете решения са направени принудително в резултат на конкретната обстановка преди войната и на успехите на бойното поле в последствие.
А от това следва, че може да се окажем в ситуация, когато да бъдем принудени отново да „изневерим“. Защото сегашният конфликт в Украйна е само началото на поредица от големи конфликти, които ще се водят в пространството на Евроазиатския масив – от Украйна, Кавказ, Централна Азия, до границите на Китай в т.н. вече Индотихоокеански район. Това от една страна няма да вкара света в ядрена война, а от друга – ще изтощава главните конкуренти на САЩ. Единствено тази стратегия за „контролиран хаос“ по цялото протежение на основните противници на сегашния хегемон (а той на мнозина изглежда толкова силен, колкото Германия преди нападението над СССР) му осигурява заличаването на щетите от провалящата се либерална глобализация и натрупаните от нея щети. И в резултат на това запазването на ролята му на хегемон.
На сегашния етап не е известно какъв ще бъде светът след няколко години. Тази поредица от военни конфликти ще доведе до изтощаването на основните противостоящи в тях държави и алианси. Сега обаче всяка страна смята, че другата е по-уязвима на подобно стратегическо изтощаване. Путин може би разчита на това, че Западът исторически не понася „болките от войната“, така както са свикнали с тях руснаците. Противниците му се надяват, че огромното им икономическо, финансово и технологическо преимущество ще сломят руското общество и, най-вече поразглезения му елит. Само времето ще покаже кой е прав, но за съжаление, когато не знаеш отговора, а трябва да вземаш решение, може и да сгрешиш. Но трябва поне да помислиш как да минимизираш евентуалните щети от подобна грешка.
– От началото на войната през февруари досега взе ли политическият ни елит рискови за страната решения?
– От казаното преди малко, в подобна ситуация правилният подход е да не отхвърляш априори, а да разгледаш и най-песимистичните сценарии, за да можеш да минимизираш щетите от тях. Т.е. да имаш предвид преди всичко оцеляването на българската държавност и народ, въпреки че това на някои може да изглежда като „изневяра“.
Тези дни чувам много аргументи за това, че имаме „съюзнически ангажименти“, че трябва да сме солидарни с нашите сегашни съюзници и други подобни заклинания. Но това противоречи на казаното от лорд Палмерстон за неговата държава – „Англия няма вечни врагове или вечни приятели, тя има вечни интереси“.
Този подход, който наричам разумен прагматизъм, трябва да бъде в основата на решенията, които се вземат днес, когато не са ясни отговорите кой сценарий ще бъде валиден утре.
– Къде е мястото на Турция в сложния геополитически пъзел и как нейните стратегически интереси биха могли да се отразят върху България и върху региона?
– Турция е била и ще бъде един от най-важните (а в определени моменти и най-важния) фактори, оказващи влияние върху процеса на вземане на външнополитически решения.
В нашия геополитически район винаги е имало две основни регионални супер сили – Русия и Турция (преди това Византия). В 13-вековната ни история България е била пред изчезване след общо седемвековно владичество на южната регионална суперсила. Справили сме и то така, че сме единствената европейска държава, която е запазила първоначалното си име.
В нашата история сме имали периоди, когато сме били с едната суперсила срещу другата и обратното. Сега обаче имаме за пръв път очертаващо се сближение между Русия на Путин и Турция на Ердоган, което приема формата на ситуационен съюз. Ердоган си е поставил за цел връщането на Турция в десетката от най-влиятелни в света държави и това се подкрепя от различните националистични кръгове. Увеличават се разногласията му не само с Гърция, но и със САЩ, Франция и някои други съюзници в НАТО.
Когато се задава сериозно военно стълкновение се провежда срочен „набор от съюзници“. Част от тях са принудени, а други са съблазнени да застанат от едната или от другата страна на барикадата. Великите сили не подбират средства за постигането на тази цел.
Може ли България да се окаже „тлъста хапка“, която Русия или САЩ могат да предложат на Турция, за бъде изцяло на едната или на другата страна в предстоящите конфликти. Според мен може, колкото и този въпрос да е табу в обсъжданията у нас. А Вашингтон и Москва са го правили с други държави.
Виждаме и сегашната все по-усилваща се комуникация на Анкара както с Вашингтон, така и с Москва. Може на някой да му хрумне да обсъжда и нашето бъдеще при тези зачестили срещи.
А може ли България да въздейства доколкото е в нашите възможности това да не стане? Мисля, че да, ако заемем национално правилна и обяснима позиция и не дразним излишно както сегашните ни съюзници, така и опонентите им.
Отиването към радикализъм, какъвто се наблюдава в последно време в българо-руските отношения носи потенциални опасности при посочения сценарий, в който се оказваме в ролята на „тлъстата хапка“.
Лесно е да се каже, но е трудно да се реализира гъвкава дипломация, особено ако няма политическа воля за водене на национално отговорна политика и не ни управляват хора, които с делата си, а не само на думи, поставят националните над партийните и личните си интереси.
– Позволете една хипотеза – начело на Русия не е Путин. Ще се промени ли политиката на Кремъл и в каква посока?
– Поставяте въпроса за влиянието на личността върху обществените процеси. Няма единно мнение, но от това, което съм чел, повечето философи смятат, че с приоритет са обществените процеси, а успешни са онези личности, които навреме усещат задаващите се промени и успяват адекватно да приспособят към тях не само себе си, но и ръководените от тях общности.
Поради това не смятам, че в дългосрочен план може да има съществени промени в политиката на Кремъл, въпреки че в кратко и дори средносрочен план може да има определени девиации от сегашния курс.
И още нещо – според мен – много важно.
Великите нации, каквито са руснаците, американците, китайците и още няколко други, отдавна (независимо от икономическото им, финансово и военно състояние сега) са придобили много важна особеност, която ги отличава от другите народности. Това е съзнанието им, че са част от велика нация. „Къщата на върха на хълма“ прави американци всички онези, които са дошли в Америка от различни страни и етноси. Схващането, че Китай е „Центърът на земята“ обединява не само ханските, но и всички други китайци от различни етноси. В Русия „Третият Рим“ е това звено за руснаците, което сега ги обединява след несполучливия опит да го подменят с понятието „съветски народ“.
Това съзнание за велики нации, което в голяма степен може да бъде наречено имперско или империалистическо, обаче е и голямата опасност за сегашния момент. Във всички от тези държави има сили, които мечтаят за „стратегическо поражение“ на останалите. Множат се изказванията, при това на отговорни политици от нашите съюзници за необходимостта от „пълна победа“ над Русия, което води до хипотези на колко части трябва да бъде „разпарчетосана“ нейната територия. Москва обаче даде ясно да се разбере, че не си представя този свят без нея и ядрената й доктрина е доказателство за готовността да го направи. Убеден съм, че същото важи за американците и за китайците, който ако бъдат „вкарани в ъгъла“, също биха посегнали към ядрените си арсенали.
Т.е. вече не съществува възможността за мир след капитулация на едната от страните. Защото преди да капитулира тази страна ще унищожи света.
Остава вариантът за мир след преговори и неминуеми компромиси от всяка от преговарящите страни. Засега обаче предпоставки за преговори поне на публично ниво не се очертават.
– Неясна към този момент остава и позицията на Китай. Пекин чака своя миг?
– Да, Китай в момента е в изчаквателна позиция, каквато между другото са заели и по-голямата част от държавите, които не са обвързани със съюзнически договори със САЩ и Русия. Това се обуславя от две основни обстоятелства. Първото е огромният му търговски стокооборот със САЩ (малко под 800 милиарда д. годишно) и с ЕС (над 800 милиарда). Наред с натрупаните дългови книжа на САЩ (почти 2 трилиона щ.д.) общата сума, която Китай би загубил, ако му бъдат наложени санкции, подобно на тези за Русия, би била над баснословните 4 трилиона. Това го кара да бъда внимателен в отношенията със Запада и да не подкрепя, доколкото може, открито Русия. Съвременно, от друга страна, Китай не може да се позволи да загуби полученото през последните 10 години стратегическо преимущество, че Русия осигурява надеждно тила му от север. Така че сегашната „гъвкава политика“ спрямо конфликта в Украйна е напълно обяснима.
В Пекин са наясно, че ако обаче военните действия достигнат до фаза, която заплашва със „стратегическо поражение“ едната или другата страна, той ще трябва да заеме позиция. При това от позицията на силен посредник. Когато и, ако това се случи, може да се надяваме, че ще бъдат осъществени сериозни опити за формулиране на бъдещия световен ред.
– България се намира и в много тежка вътрешно-политическа криза. Доколко тя е отражение на външно-политическите предизвикателства?
– За държави като България външно-политическите предизвикателства са не само отражение, а един от основните фактори, предизвикващи вътрешно-политически кризи. Спомнете си финансовата криза на Запад преди 14 години, която доведе до падането на „тройната коалиция“, както и бежанската криза, която ни накара да преоформим редица програми. Ескалацията на международното напрежение ни доведе до диаметрално противоположни гледни точки за това как и с колко да превъоръжаваме армията си и постави нови разграничителни линии не само в българското общество, но и между партиите в Парламента. Най-ясно всичко това се вижда от проведените през последните две година няколко избора, които все повече ни водят към невъзможност да изберем правителство със съществена подкрепа.
– За разпад на Европейския съюз се говори теоретично, такъв развой се анализира като хипотеза. Въпрос за заплаха за съществуването на България не се поставя. Има ли такава?
– За нас на този етап участието в ЕС няма алтернатива. Наред с това самите процеси в алианса могат да ни заставят принудително да му „изневерим“. В някои страни-членки се засилват настроенията да се премахне правото на вето при вземането на решения във важни области като външната политика. Това за нас и други държави с по-ограничено влияние в съюза би довело до възможността да ни бъдат налагани решения или поне да ни се оказва натиск за приемането на политики, които противоречат на националните ни интереси или засягат икономическите интереси на отделни, съществени части от нашето население. За мен подобно развитие е неприемливо и отсега трябва да упорито да търсим съюзници сред страни, които могат да изпитват подобни опасения.
Бъдещето на ЕС може да се окаже едно от най-големите изпитания за екзистенциалното бъдеще на България.
Интервю на Таня Джоева
Епицентър.БГ
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram