Говори се, че когато известният австрийски дипломат Клемент фон Метерних чул за смъртта на турския посланик, казал: „Чудя се какво е имал предвид с това?“. Истина или не, сериозни или на шега тези думи показват проблем в дипломацията.
В търсене на значението зад всеки жест дипломатите започват да гледат на всяко действие просто като на жест. В последния месец президентът на САЩ заплаши да бомбардира Сирия като жест, целящ да предаде послание, отколкото като военно действие, целящо да постигне конкретен край. Това е ключът за разбирането на историята, развила се в последния месец.
Когато президентът Барак Обама заплаши с военни действия в отговор на използването на химически оръжия от сирийското правителство, той целеше ограничен удар, който да не унищожи оръжията. Унищожаването на всички оръжия от въздуха би изисквало мащабни въздушни атаки продължително време и би създало риск от изпускане на химически вещества в атмосферата. Действията не целяха и унищожаването на режима на сирийския президент Башар Асад. Това също щеше да бъде трудно за постигане от въздуха и щеше да създаде риск от властови вакуум, с който САЩ нямаха желание да се справят. Намерението беше да се даде сигнал на сирийското правителство, че САЩ са недоволни.
Заплахата за война е полезна, само когато тя е реална и значима. Тази заплаха обаче беше замислена като незначителна. Нещо щеше да бъде унищожено, но това нямаше да са химическите оръжия или режимът. Следователно сигналът от този жест не беше, че е опасно да си навличаш недоволството на Америка, а че американското недоволство не носи значими последици. САЩ са изключително силни във военно отношение и заплахите им за война би трябвало да всяват страх, но вместо това президентът избра да постави заплахата в такива рамки, че да е безопасно да я игнорираш.
Избягване на военните действия
В интерес на истината още от самото начало беше ясно, че Обама не искаше да предприема военни действия срещу Сирия. Преди две седмици написах, че това беше „комедия в три части – колебаещият се воин, който се превръща в разгневен генерал, осъзнал, че последователите му се отдалечават от него, и след това отново се превръща в колебаещ се воин“. Миналата седмица в Женева колебаещият се воин отново се появи, свали оръжията си и обеща да не напада Сирия.
Когато дойде на власт, Обама не искаше да се впуска в никакви войни. Неговата цел беше да повдигне прага за военни действия много по-високо от нивото му след края на Студената война, когато Пустинна буря, Сомалия, Косово, Афганистан, Ирак и други по-малки военни намеси образуваха настоящия модел на американската външна политика. Каквито и да бяха оправданията за тези намеси, Обама сметна, че САЩ са свръхизтощени от темпото на войните. Той възнамеряваше да се освободи от войната и да играе по-малка роля като цяло в управлението на международната система. Той целеше да бъде най-много част от коалиция от държави, не лидерът и със сигурност не единственият играч.
Той съвсем ясно смяташе, че Сирия не отговаря на новоповишения стандарт. Тя е обхваната от гражданска война, а САЩ не са постигали успех в налагането на волята си в подобни вътрешни конфликти. Нещо повече, САЩ нямаха фаворит във войната. Вашингтон от дълго време е враг на режима на Асад. Но той също така е враг на бунтовниците, които, макар да имат някои привърженици на конституционната монархия в редиците си, все повече се поддават на влиянието на радикалните джихадисти. Създаването на нация-държава, управлявана от подобни фракции, би създало отново заплахата от Афганистан, довела до 11 септември, и то в страна, която граничи с Турция, Ирак, Йордания, Израел и Ливан. Освен ако САЩ не бяха готови да опитат отново окупация и изграждане на държава, изборът на Вашингтон трябваше да бъде „нито една от двете страни“.
Стратегията и спецификите на Сирия бяха основание за дистанцирането на Америка и Обама следваше тази логика. Но след като бяха използвани химически оръжия, основанията се промениха. Две причини обясняват тази промяна.
Оръжия за масово унищожение и хуманитарна намеса
Първата е безпокойството на САЩ относно оръжията за масово унищожение. От началото на Студената война досега страхът от ядрени оръжия е вкоренен в американската психика. Някои биха казали, е това е странно предвид факта, че САЩ са единствената държава, използвала атомни бомби. Аз бих казал, че това се дължи именно на този факт. Между Хирошима и взаимно гарантираното унищожение имаше основателен страх от последиците от ядрена война. Пърл Харбър създаде страха, че войната може да дойде неочаквано всеки момент и съчувствието към Хирошима и Нагасаки предизвика страх в САЩ от внезапно унищожение.
Други оръжия, способни на масово унищожение на населението, се прибавиха към ядрените оръжия, главно биологични и химически оръжия. Робърт Опенхаймер, който контролираше научната работа по проекта Манхатън, използва термина „оръжия за масово унищожение“ за определянето на клас оръжия, способни да предизвикат унищожение от мащаба на Хирошима и дори по-голямо. В тази категория влизат биологичните и химическите оръжия.
Концепцията за оръжията за масово унищожение в крайна сметка се измести от „масово унищожение“ към самите оръжия. Използването и дори притежанието на подобни оръжия от страни, които преди не са ги притежавали, започна да се възприема като заплаха към САЩ. Прагът за масово унищожение престана да бъде важното мерило и вместо това причината за смъртта при дадена атака зае централно място. Десетки хиляди хора загинаха в гражданската война в Сирия. Единствената разлика в смъртните случаи, предизвикали заплахите на Обама, беше, че те бяха причинени от химически оръжия. Само тази разлика стана причина американският външнополитически апарат да промени стратегията си.
Втората причина за американската промяна е по-важна. Всички американски администрации имат склонността да мислят идеологически и съществува идеологически кръг, силно представен в администрацията на Обама, който смята, че американската военна мощ трябва да се използва за предотвратяване на геноцид. Това усещане датира от времето на Втората световна война и Холокоста и стана особено интензивно във връзка с Руанда и Босна, където мнозина смятат, че САЩ можеха да предотвратят масовите убийства. Много защитници на американското участие в хуманитарни операции биха се противопоставили на използването на военна сила при други обстоятелства освен като морален императив за спиране на масови убийства.
Комбинацията от страха от оръжия за масово унищожение и идеологията на хуманитарната намеса се превърна в неустоима сила за Обама. Ключът в този процес беше, че определението както на геноцида, така и на масовото унищожение се промени до такава степен, че смъртта на по-малко от 1000 души във война, отнела живота на десетки хиляди хора, доведе до искания за намеса по двете основания.
Натискът върху Обама нарасна от хора от администрацията му, които бяха притеснени от използването на оръжия за масово унищожение и от тези, които видяха зараждането на нова Руанда. Прагът за морално задължителна намеса беше нисък и той в крайна сметка надмина много по-високия стратегически праг, поставен от Обама. Именно това напрежение предизвика странните колебания в управлението на събитията от Обама. Стратегически той не искаше да предприема нищо в Сирия. Но идеологията на оръжията за масово унищожение и идеологията на хуманитарната намеса го принудиха да промени курса.
Обама опита да постигне баланс между стратегията си, диктуваща ненамеса, и идеологията си, изискваща нещо да се направи. Решението му беше шумно да заплаши с военни действия, определени както от него, така и от държавния му секретар като минимални. Заплахите не разтревожиха особено сирийския режим, въвлечен в двегодишна кървава война. Междувременно руснаците, които се стремяха да спечелят позиции, опълчвайки се на САЩ, можеха да определят действията на Вашингтон като безразсъдни и едностранни.
Обама искаше всичко просто да отмине, но се нуждаеше от известна гаранция, че химическите оръжия в Сирия ще бъдат поставени под контрол. За тази цел той имаше нужда съюзниците на Асад да обещаят да направят нещо. Без това той щеше да бъде принуден да предприеме неефективни военни действия, въпреки че не искаше. Така дойде последната фаза на комедията в Женева, място на тежки срещи от времето на Студената война (странно е, че Обама прие това място предвид неговото символно значение), в която руснаците се съгласиха по неопределен начин при несигурна времева рамка да направят нещо за химическите оръжия на Сирия. Обама обеща да не предприема действия, които така или иначе биха били неефективни, и това беше краят на всичко.
В крайна сметка това споразумение ще има смисъл, само ако бъде приложено. Установяването на контрол върху 50 склада с химически оръжия насред гражданска война явно поставя някои технически въпроси относно прилагането му. Същността на споразумението, разбира се, е напълно мъглява. Основното е, че САЩ се съгласиха да не искат разрешение от Съвета за сигурност на ООН да извършат нападение, ако сирийците не изпълнят задълженията си. То също така не разяснява начините за оценяване и обезопасяване на сирийските оръжия. Подробностите на плана вероятно в крайна сметка ще го направят на пух и прах. Но смисълът на споразумението не беше справянето с химическите оръжия, а да се купи време и да се освободят САЩ от ангажимента им да бомбардират нещо в Сирия.
Несъмнено са били обсъдени и други въпроси, включително бъдещето на Сирия. САЩ и Русия искат режимът на Асад да блокира сунитите. И двете страни искат гражданската война да свърши – американците, за да намалят натиска върху самите себе си за подкрепа на сунитите, а руснаците, за да намалят шансовете режимът на Асад да рухне. Разрешаването на Сирия да се превърне в нов Ливан (исторически те са една страна) с множество военачалници или по-точно признаването, че това вече се е случило, е логичният изход от всичко това.
Последици
Най-важният резултат в глобален план е, че руснаците седнаха с американците като с равни за първи път след разпадането на СССР. В действителност руснаците седнаха като ментори, заемайки, както изглеждаше, позицията да инструктират незрелите американци за управлението на кризата. За тази цел статията на Путин в „Ню Йорк Таймс“ беше брилянтна.
Това не трябва да се приема само като метафора – имиджът на руснаците, принудили американците да отстъпят, имаше отзвук в цялата периферия на Русия. В бившите съветски сателити пълната бъркотия в Европа по тези и много други проблеми, колебанията на САЩ и символизмът на преговорите на Кери и Лавров като равен с равен ще оформят поведение за известно време напред.
Това може да се случи в страни като Азербайджан, ключова алтернатива на руската енергия, граничещ с Русия и Иран. Азербайджан е изправен пред втора последица от идеологията на американската администрация, първата видяхме по време на Арабската пролет. Администрацията на Обама показа склонност да съди режими, които са потенциални съюзници, въз основа на човешки права без внимателно да обмисля дали алтернативата може да е далеч по-лоша. Съчетано с имидж на слабост, това може да накара някои страни като Азербайджан да преосмислят позициите си спрямо руснаците.
Приравняването на морални принципи с национална стратегия не е лесно и при най-добрите обстоятелства. Идеологиите са по-съблазнителни в обобщени термини, но не са толкова уместни в конкретни случаи. Това е вярно от гледна точка на политическия спектър. Но то е особено интензивно в администрацията на Обама, където идеите за хуманитарна намеса, абсолютизмът в човешките права и противопоставянето на оръжията за масово унищожение противоречат на стратегията за ограничаване на американската намеса, особено военна, в света. Идеологиите изискват преценки и действия, които стратегията отхвърля.
Резултатът е това, което видяхме в последния месец по отношение на Сирия – постоянно напрежение между идеология и стратегия, което принуди администрацията на Обама да търси начини да върши противоречиви неща. Това не е ново явление в САЩ и този случай няма да намали обективната им сила. Но той създава усещане за несигурност за това какви точно са намеренията на САЩ. Когато това става в малка страна, проблем не съществува. Но във водеща сила, то може да е опасно. /БГНЕС
–––––––––-
Джордж Фридман е американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram