Хосе Ортега-и-Гасет за нациите и обединена Европа

Ортегианската идея за нациите се оформя между двете световни войни, т.е. в период, когато нациите и национализмите придобиват  шлейф от негативни значения. В първите години на ХХ в. държавата и националните противопоставяния в Западна Европа са слабо видими, те сякаш отсъстват. Чужденецът по това време не се чувствал чужденец в Европа. Първата световна война произвежда радикална промени в усещането за Европа като единно и мирно пространство. Тази война, една от многото на европейския континент, се е оказва особена: тя е нещо повече от поредната травма на европейската човечност. Интелектуалците в цяла Европа осъзнават, че под повърхността на триумфиращата култура скрито е тлеела неподозирана агресивност. Фактът, че културата така лесно е пометена от грубата сила, поражда всепоглъщащ песимизъм сред голяма част от европейските мислители. Много от тях асоциират войната с национализмите на европейските народи. Това асоцииране на национализма с войната става още по-интензивно и ангажиращо по времето на Втората световна война. 

Ортега-и-Гасет разработва темата за нациите при тези обстоятелства. Неговата доктрина може да бъде обобщена в няколко тези: първо, нацията е особен баланс между наследство и проект, между традиция и намерение, като бъдещето има по-голяма тежест от миналото; второняма нация, ако няма лидери, ако липсват водещи личности, които да я скрепяват, сплотяват и увличат, да й зададат перспективи; трето, съжителството на нациите e драматичен процес на отваряне и затваряне в себе си, в който те взаимно се обогатяват и заедно с това често изопачават своята национална идентичност; четвърто, нациите са временно явление в европейската история и подлежат на преодоляване.

Ортега-и-Гасет отхвърля традиционното понятие за нация, което води потеклото си още от Херодот – понятие, което осмисля нацията като „пакет” от няколко качества: етнически, езикови, териториални и традиционни връзки между голяма съвкупност от хора, които се самоинтерпретират чрез обвързаността си с тези връзки. За испанския мислител тези белези са следствия, а не причини. Според него нацията е резултат от сплотяващото чувство за съ-принадлежност към определена голяма човешка общност, което чувство се поддържа, но не се пораждаот общия език, територия, традиции, кръвно родство. Ортега-и-Гасет схваща нацията не като трайна структура, а като флуктуираща общност, зависима от ангажимент за общо бъдеще. Той смята, че нацията се поражда много повече от „сугестивен проект за общ живот”, отколкото от последиците на колективния живот в миналото, тя е повече резултат на колективен избор, отколкото на историческата съдба.  Разбира се, Ортега-и-Гасет не пренебрегва ролята на наследството и на традициите като референция на националната идентичност. В „Европа и идеята за нация” неговата формула за нацията е “едновременно традиция и ангажимент“. Но по-същественото за испанския мислител е, че нацията е „нещо, което се ражда (nace), защото се прави (hace) и преправя (rehace) непрекъснато. Тя е динамична категория, която се определя най-вече от представата и желанието на съответната човешка общност за съвместни действия в името на определено общо бъдеще. В рамките на това схващане нацията не е предопределеност, а действена програма, тя не е съдба, а e намерение и изобретение, при които миналото е само един от възможните ресурси. 

Но Ортега-и-Гасет оформя и друга линия в разбирането на нацията. Според него няма нация, ако няма авторитетни лидери, т.е. личности, които да задават перспективи на нацията, да сплотяват и да увличат хората за осъществяване на големи проекти, да ги насочват към значими обществени цели. Испанският мислител смята, че едно общество се превръща в сбирщина от хора, ако му липсват обединяващи проекти. За да се превърне едно население в нация, т.е. в жизнеспособно, силно общество, в солидарна, самосъзнателна и дейна общност, нему му трябват авторитети, които да задават тон на колективния живот – да бъдат смутители на обществената стагнация, да проблематизират състоянието на нацията, да бъдат основни фактори в рефлексията на обществото над самото себе си, да поставят жалони за националното развитие.

Тази теза на Ортега-и-Гасет очевидно е част от неговия елитаризъм. Но той не пренебрегва необходимостта от всеобщо и постоянно участие на гражданите като условие за жизнеността и развитието на нацията. Ортега-и-Гасет категорично отбелязва, че “няма нация, ако освен да се родиш в нея не се грижиш за нея, ако ден след ден не я правиш и преправяш”. Нацията не е нещо застинало, веднъж завинаги дадено. Въпреки елитаризма си, Ортега-и-Гасет настоява, че за нацията са необходими всеобщи и непрестанни грижи, че всеки неин член е с лична ангажираност за националното битие. Съответно, че всеки неин член е с дълг към нацията и трябва да притежава свободата за участие в нейното жизнеспособно поддържане. 

Испанският мислител разглежда нациите като нещо временно в европейската история, като преходен етап в тази история. Макар да са относително нова форма на колективна идентичност, оформила се в Европа едва през последните три века, нациите са според Ортега-и-Гасет обречени на залез. Той не си дава труда за сериозно обосноваване на тази теза. Но е категоричен: въпреки че нациите са били продуктивни и са имали положителен ефект, те вече спъват развитието на Европа. Ортега-и-Гасет защитава тезата за необходимост от обединена Европа няколко десетилетия преди да се разгърнат интегративните процеси в съвременна Европа, ориентирани към континент без граници. Обединителният проект се третира от Ортега-и-Гасет като процес, преодоляващ „държавата-нация“. Според Ортега-и-Гасет Европа на нациите е само междинна фаза в европейската история. Европа има бъдеще, което ще наподобява отдалеченото минало на Европа, когато тя не е била национално разделена. Бъдеща Европа е Европа преди нациите – Европа от миналото, пробила си път отвъд съществуването си под формата на мозайка от нации. 

Когато разсъждава за проекта „Европа като свръх-нация“, Ортега-и-Гасет апелира към историята. Според него единството на Европа не е въпрос на бъдещето, а е „много стар факт“. Съгласно визията на Ортега-и-Гасет европейската интеграция е процес с бъдеще, защото „зад“ този процес е налице хилядолетна общоевропейска история. Оценявайки Европа като „много стар факт”, Ортега-и-Гасет казва, че Европа е освен това, което мислим за нея, и нещо много по-голямо, за което обаче не мислим, но което „мисли” и действа чрез нас. Че Европа е не само идея, но и състояние на съзнанието на европееца, за което не се мисли, но което с присъствието си непрестанно ни оформя и е във всяко наше поведение. Че Европа е „разумът” на историята, състояла се на територията на континента. И този европейски исторически „разум”, който може да бъде наречен „етос”, „вярвания”, „цивилизационни ценности”, е нещо предхождащо и по-обхватно от реалността на нациите. 

Ортега-и-Гасет смята, че европеецът никога не е притежавал само едномерната си национална идентичност. Описвайки човека от епохата на готиката, той твърди: „Средновековните народи […] са били изправени пред необходимостта да живеят двоен живот. И феодалът, и селянинът са живеели в своя земен кът, притежавайки изключително малък хоризонт. Това е представлявало една порция от света, най-плътно наситена със смисъл за тях, най-близка и най-адекватна спрямо техните ментални средства. От друга страна, те са се чувствали принадлежащи на едно огромно историческо пространство, на Запада, от който са идвали много от техните принципи, норми, техники, знания, „сюжети”, образи…“ Минимум двойната референтност в идентичността на европейския човек  – чувството за принадлежност към своя народ и към голямата, континенталната общност  – е според Ортега-и-Гасет постоянна характеристика на европееца. Само че в историята неговите два референтни полюса никога не са били достатъчно уравновесени. 

Кредото на Ортега-и-Гасет е, че новият, обединителен проект, който трябва да приеме Европа, предполага националните държави да се самопреодолеят, като преоткрият вътре в себе си своята общоевропейска идентичност и на тази база да улеснят формирането на новата, обединителна политическа идентичност – европейската „свръх-нация. Основният патос на неговата визия за „свръх-нацията“ е насочен към отстраняване на растящата и характерна за модерната епоха роля на националната държава. Но заедно с това испанският мислител предупреждава, че преодоляването на нациите не бива да предизвиква хомогенизиране на континента и централизиране на властта в него. Той пише:

Нациите не трябва да бъдат подложени на валцуване, а да бъдат интегрирани, като Западът запази своя богат и многостранен облик.

Ортега-и-Гасет предвижда отслабване ролята на националната идентификация, превърнала се през последните два века в приоритетна културна и политическа норма. Същевременно той настоява за съхраняване богатството на европейското разнообразие. 

Идеята на Ортега-и-Гасет за бъдеща Европа като плуралистична „свръх-нация“, с разширяващо се общо ценностно и политическо пространство, при съхранявано и умножавано културно разнообразие, без централизирана власт, не може да не предизвиква в днешния ден признание за голямата политическа проницателност на испанския мислител. 

atrakcia.bg

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram