Първо се появиха слухове, потвърдени по-късно от новините, че два „големи“ руски военни самолета са се приземили във военна база в Каракас с десетки тонове товари на борда и около сто руски военнослужещи. В четвъртък Венецуела официално потвърди тази информация, а малко след това същото стори и Москва. Съобщението гласеше: „Присъствието на руски специалисти на територията на Венецуела е съгласно разпоредбите на двустранното междуправителствено споразумение за военнотехническо сътрудничество, подписано през май 2001 г. и ратифицирано от двете държави. Тази поредна стъпка в развитието на двустранното военнотехническо сътрудничество, предприета в рамките на въпросното споразумение, не се нуждае от допълнителното одобрение на Националното събрание на Венецуела“.
Тоест, всичко е законно. Допълнително одобрение за руските войски във Венецуела не е нужно. Но за какво одобрение иде реч? От кого? Вероятно уточнението е в отговор на коментарите на американския съветник по националната сигурност Джон Болтън, който заяви, че САЩ „няма да позволят на враждебни сили да се намесват в събития, случващи се в Западното полукълбо“. Да, Венецуела безусловно е в Западното полукълбо, а Русия, по мнението на Болтън и съдружниците му, минава за „враждебна сила“. Но ако ще си говорим за посоките на света и правата на една или друга страна, то дали Болтън знае в кое полукълбо се намира Сирия? Със сигурност знае. Сирия се намира на приблизително 8 хиляди километра от американската територия и само на 600 км от руската граница. Което не пречи на американските войски (чиято численост значително превишава сто души) да присъстват в Сирия, при това напълно незаконно. Този факт, изглежда, не смущава американския съветник по националната сигурност. Затова пък появата на руски военнослужещи в Каракас, пребиваващи по покана на законните венецуелски власти, предизвиква всеобща паника във Вашингтон. Защо?
Защото това може да се окаже началото на поредното нежелателно външнополитическо поражение за Съединените щати, поредният провал на политиката им за „смяна на режими“.
Русия, изглежда, си е извлякла поука. В Либия руснаците изобщо не се намесиха, а в Сирия пристигнаха година след САЩ. Сега, в случая с Венецуела, те решиха да предугадят развоя на ситуацията, която забоксува, и да предвидят всички възможни варианти, за които досега само говореха.
Самият план за смяна на режима във Венецуела се натъкна – може спокойно да се каже – на сериозни проблеми при „реализацията му“. Вече сме в края на март, а самопровъзгласилият се за президент Хуан Гуайдо може да гледа президентския дворец „Мирафлорес“ само на снимка. Освен това, както се вижда, през последните дни режимът на Мадуро започна активно да противодейства на операцията, която не може да бъде квалифицирана другояче, освен като опит за държавен преврат, и арестува дясната ръка на Гуайдо – Роберто Мареро. Явно така венецуелският режим тества реакцията както на вътрешната опозиция, така и на началниците й във Вашингтон. Режимът даде сигнал, че Гуайдо може да е следващият. Очаквано, САЩ заплашиха, че няма да го допуснат и почти по същото време се появиха информациите за пристигането на руски военни.
Контекстът
Когато ситуацията във Венецуела се изостри и на преден план излезе Хуан Гуайдо, който се самообяви за „президент“ на 23 януари, турският президент Ердоган, който сам преживя още по-сериозен опит за преврат през лятото на 2016 г. (вероятно също инспириран от САЩ, макар и не толкова очевидно, както във Венецуела), се обърна към венецуелския си колега с думите: „Братко Мадуро, дръж се, остани твърд. Ние сме с теб!“. Мадуро, разбира се, едва ли ще приложи буквално рецептата на Ердоган за справяне с превратаджиите, което би довело до масови репресии срещу виновни и невинни. Но все пак е добре, че Мадуро се опитва да предотврати държавния преврат, особено когато са налице неопровержими доказателства, че той се координира отвън.
Помним, че още с встъпването на Тръмп в длъжност, американската опозиция се опита да оспори легитимността на мандата му, лансирайки версията за „заговор“ с Русия (две години по-късно тази инсинуация бе опровергана от разследването на Мюлър). Излиза, че само предположението за външно влияние вече е достатъчно основание да се оспори легитимността на президента. Как тогава е възможно да бъде признат Гуайдо за законен президент, при очевидната намеса от страна на САЩ, които открито се опитват да свалят Мадуро и да сложат своя човек на мястото му? Това е вопиющо лицемерие, проявено не толкова от страна на Съединените щати, които в края на краищата са „нападащите“ в тази история, колкото от онези страни, които с такава лекота обявиха Гуайдо за „президент“ (и на първо място голяма част от страните членки на ЕС).
Вярно, че лицемерието в международните отношения не бива да ни учудва, тъй като отдавна се е превърнало в правило.
И тъй като едва ли ще дочакаме победата на истината, другата възможност, която ни остава, е да победим лъжата.
В случая е наложително да се пресече плана за смяна на режима в Каракас, защото при всички подобни случаи, когато ситуацията бъде доведена до краен предел, основният въпрос вече не е дали една власт трябва да бъде сменена – на преден план излиза защитата на международния ред и закона, според които една силна държава няма правото да сваля когото и където си поиска.
Във всяка суверенна държава това право принадлежи единственои само на народа на тази страна, включително и във Венецуела. САЩ нямат работа там. Ще попитате – това не се ли отнася и за Русия? Да, но в момента е важно да разберем какво прави Русия във Венецуела – дали пречи или помага? Очевидно руските военни са там, не за да потушават протестите срещу Мадуро в Каракас (това правеше СССР в Будапеща и Прага, но е погрешно да приравняваме Русия с СССР, само защото столица и на двете е Москва). Русия оказва активна подкрепа на властите в Каракас в момент, когато САЩ най-откровено заявяват намерението си да употребят военна сила срещу Венецуела, къде пряко, къде чрез посредници като Колумбия или Бразилия (неслучайно Болсонару бе привикан спешно в щаб квартирата на ЦРУ).
Така или иначе, засега американският план не върви по план и това е добре. Тръмп може и да не го разбира, но и за него така е по-добре, защото втурне ли се да напада Венецуела, може да се прости с мечтата за втори мандат, тъй като повечето американци гласуваха за него тъкмо заради по-малко войнствената му реторика, в сравнение с тази на неговата съперница.
Това, че смяната на режима в Каракас не върви по план, вече разбират и във Вашингтон, което не ги радва особено. Колумнистът Том Рогън от „Вашингтон екзаминър“, например, преди дни написа следното по този повод: „Президентът Тръмп трябва незабавно да реагира във връзка с арестуването от Мадуро на най-близкия съратник на временния президент Хуан Гуайдо – Роберто Мареро. Ако позволи риториката на Мадуро да изпревари действията му, то скоро администрацията на Тръмп ще се лиши от стратегическата инициатива, преотстъпвайки я на Мадуро. През последните седмици редица американски представители, като се започне от държавния секретар Майк Помпео и се стигне до съветника по националната сигурност Джон Болтън, призоваха за решителни действия срещу Мадуро. Но засега президентът Доналд Тръмп и колумбийският му колега Иван Дуке се колебаят и отказват да предприемат по-решителни действия. Последствията са ясни: Мадуро остава на власт, след като Гуайдо не успя да спечели армията на своя страна, а страданията на венецуелския народ продължават“.
Цитирах Том Рогън, тъй като описва най-точно настроенията във Вашингтон, макар че не е само той. От Тръмп се очакват „действия“, нападения, военно нахлуване – каквото и да е, само и само да бъде свален Мадуро от власт. И може би наистина е по-добре, че Тръмп засега мълчи по въпроса, защото ако не е готов да стигне докрай, то е възможно съвсем скоро САЩ да претърпят поредното голямо поражение. А още един провал след шаха в Сирия, ще постави агресивната политика на САЩ в мат във Венецуела.
Затова ако Русия има сили да продължи тази опасна „партия“, трябва да го направи. Вече минаха два месеца, откакто Гуайдо провъзгласи падането на Мадуро. През това време Венецуела успя да преживее и неколкодневния мрак, и опита за „доставка на хуманитарна помощ“, и Ричард Брансън, и заплахите на съседните страни и на Вашингтон…Но нищо от това не я разколеба, и което е по-важно, не се пропука ръководството и военната й структура. А това е достатъчно основание Русия да поеме риска и да подкрепи решително своя съюзник, както и прави, а Джон Болтън нека се запознае по-подробно с картата на света, с това къде какви войски се намират и кой в чие полукълбо се меси.
Превод от руски: „Гласове“
Източник: inosmi.ru
Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram