Изглежда да съм изгубила ключа за вдъхновението си или някъде съм забравила хроничния навик да се суетя коледно. В празничната градска супа за душата сякаш бульонът пак е блудкав, макар рецептата да е съвършено съхранена, поне с давност от 30 години, а изпълнението пунктуално. И без изненади.
Градецът К. с осветения център е все така същият-с щедра сцена за самодейците и все по-малко креативност. Генериарнето на идеи се отлага за друга ера, както се изпраща в бъдни времена и апетитът към всеобщото усещане за празник.
Диагнозата на контрастите се обостря по празници. Когато в паралелните светове на казанлъчани едни наддават за марково уиски, а други се топлят под вехти юргани, значи нещо не сме удържали и то се е изплъзнало.
Духът на Коледа.
Видях го като блян за стотици, като време за собствения съд на егото за други, като минимализъм за трети и като драма за десетки. За шепа хора-суета.
Не съм сигурна, че спасението дебне отвсякъде и че светът е малък. Може би все пак Господ отвреме-навреме играе на зарове. И в тези мигове Духът не е бял гълъб.
Възможно е в този момент на вратата на казанлъшки поет да чука музата на елегията.
Такъв ми е градският празник-елегичен. Заради несъбраните парчета на съчувствието, заради обърканите приоритети, заради изчезващата милост към живите.
Когато три деца живеят без ток и вода, виждам как Духът на Коледа си е събул обувките, за да влезе в протритите им пантофи.
Виждам Духът на Коледа да се свира обратно в празно шише от марково уиски и да си пожелава нови хиляда години покой под тапата.
Дори го виждам как се разсейва като привидение, избледнява и чезне, когато светне в студена светлина градският център.
А далеч остават смълчаните хижи с босоногите деца и недоядената им супа за душата.
Автор: Антония Драганова
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram