Казанлъчанинът Николай Байнов, утре, 14-ти юли, за 7-ми пореден път ще се превъплъти в ролята на Хаджи Димитър , по време на мащабната възстановка на битката, при която е ранен и загива от раните си. 150 са участниците във възстановките през тазгодишната юбилейна година, членове на 23 клуба от НД „Традиция“, които в рамките на 30 минути ще пресъздадат тежките бойни действия.
Община Казанлък е организирала транспорт за всички желаещи в съботния ден. Автобусите за върха ще тръгват в 09,30ч. пред хотел „Казанлък“. Цената на билет в едната посока е 3лв., а в двете – 4лв. Връщането обратно ще започне след 15,00ч.
„След прехвърлянето си на българския бряг в района на землището на с. Вардим, Свищовско, четата изминава за 12 дни над 160 км, като още от първия ден на родна земя, потери от башибозук се надпреварват в нейното преследване. По-късно за унищожаването на четата властите включват и редовна войска , а изпратеният по спешност от Високата прота де се справи с извънредната ситуация Михдат паша мобилизира дори и част от резерва на Дунавския вилает. По пътя към Стара Планина четата води 5 тежки сражения, в които загиват 90 души. Други 32 четника са заловени, като 23-ма от тях са публично екзекутирани. Останалите 9 от пленените четници са осъдени на заточение и само 8 от преминалите на 6 юли 1868г. в българско 125 доброволци успяват да се спасят.“
/Из юбилейното издание 150 години от подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на НПМ Шипка-Бузлуджа/
„Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби. Някои учени считат, че в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само няколко човека. Войводата Стефан Караджа пък умира на 31 юли от раните си в затвора. Според някои изследователи обаче, Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, като за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен (тогава Аджар). Там, въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър починал от раните си около 05 август/17 август 1868 г. Погребан е на същото място.[5]. Дванадесет години по-късно, през м.ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар от пловдивския викарен Епископ Гервасий Левкийски (по-късно, Митрополит Сливенски).[6]. Малко по-късно майката на Хаджи Димитър прибира тези кости и те са препогребани в църквата „Св.Николай Чудотворец“ в кв. Клуцохор в Сливен. През 1970 г. във връзка с цялостно преустройство на къщата музей „Хаджи Димитър“ и възстановяването на съборените сгради костите са предадени в Регионалния исторически музей в Сливен.“
/bg.wikipedia/
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Христо Ботев
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram