Часът е 12.30. Обед. Денят – точно седмица след водното бедствие. Слънцето се е спряло високо в небето, а на неговите лъчи се радват две хлапета и.. два щъркела. Отляво и отдясно – самота. Отгоре – омърлушени облаци. Отдолу – реката. Спокойна и притихнала. Водите й влачат един разкъсан дюшек и няколко изрезки от вестници. Наоколо – тишина. Само един стар трактор се бори с нея. Хора – няма. Но съдбите им се виждат отдалеч – съборени с порутените кирпичени довари, захвърлени заедно с чаши и чинии, препълнили металните контейнери, прострени да съхнат заедно с оцелелите дрехи.
Оставихме колата под сянката на един орех и двамата с Недялко тръгнахме срещу течението, което преди седмица връхлетя селото. Водата бе изкъртила пътната настилка, бе разрушила отчасти парапета на речното коритото, бе оставила незаличимата жълто-кафява следа по оградите на домовете. Следа, която беляза и онези с потопените съдби.
След като си дадохме ясна представа за размера на бедствието, за което природата е последният виновник, стигнахме до местността „Скокът“. Там съвсем случайно се срещнахме с дядо Георги. Като ни поогледа добре и разбра, че сме „свои“, той спонтанно реши да ни заведе до „Говедарския вир“. Настояваше да ни покаже мястото, където приливната вълна в онази черна неделя е събрала голямата си сила. „Ето, вижте тука, реката скъса бента и надолу ясно какво стана!“, с разсеян поглед ни заразказва той.
Дядо Георги си припомни, че през всичките години, прекарани в родното село, три пъти е ставал свидетел на подобно наводнение. Веднъж през 1951 година, което сравни по щети и разрушения със сегашното. През 1964 година пък се наложило спешно да евакуират малчуганите от детската градина, защото приливната вълна изненадала турийци и била буквално на един хвърлей разстояние. И през 2005 видял реката да напуска коритото си, но то било „малка работа“ в сравнение с потопа на 15 юни.
Докато Недялко събираше в обектива картини от местността, аз попитах умишлено и многозначително дядо Георги „как е там, нагоре?“, като вдигнах поглед към Каваклийка. Като истински нашенец, той разбра без много думи въпроса ми. Стана ми ясно по описанията му, че там, „нагоре“, ще намеря поляни в гората. Ще намеря още издъхнали дървета, затлачени местообитания и пропита почва с машинно масло… Дали пък потопът не запрати там съдбите на хората?!
Дядо Георги отиваше да си види кошерите с пчели, начерта ни набързо устен туристически маршрут на района, който според него трябва задължително всеки в околията да е обиколил поне веднъж. А на раздяла ни разказа кратката история за двете божества, които се карали непрекъснато кое от тях да има власт над Турия. В зависимост от това кое от божествата взимало надмощие, селото благоденствало или бедствало. Имената на боговете дядото ни спести с лаконичното „сещайте се!“.. Мисля си, тогава не потопът, а „боговете“ си разиграват съдбите на хората?!.. И вече се обърквам и не знам.
Връщайки се по обратния път, срещнахме още от местните, които ни повикаха, за да ни покажат различни ситуации, след прелялата Турийска река. Онова, от което имат нужда всички пострадали, е това, което имаме ние в собствените си домакинства. Наистина. Това ни казаха.
Преди да се качим отново в колата и да потеглим към Павел баня, погледнах отново площада на селото. Пясъкът от асфалта го вдигаше вятърът, завихряше го и го запращаше нанякъде. Щъркелите в гнездото се бяха уморили да лежат и надзираваха на един крак цяла Турия. Реката, все тъй самотна и глуха, течеше и носеше торби, изтръгнати корени, буркани и едно плюшено мече… А съдбите на хората – не ги видях. Може би се бяха качили на прохлада в гората. Може би!
Румен Скрински, Недялко Несторов
Павел баня
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram