(Разследване срещу неизвестен извършител – част 1)
Винаги съм търсил вината у себе си. За тази или онази лична или обществена несполука, която обаче е засягала и моя живот. Така съм възпитан, така ме научиха родителите ми.
И правилно ме учиха хората, които вие не познавате, защото просто никога не са крали пари.
Защото баща ми цял живот беше работник на три смени в ТЕЦ-Казанлък, а между смените ходеше да блъска в „Стройрайона”, а преди да реди тухли с циганите и турците, ходеше са полива, копа и плеви „конфуто”, соц-градинката ни с доматите и зарзавата, както и викат старите казанлъчани, която в нашия случай се намираше под ЗИНО. И аз съм ходил там като дете с цялото ни семейство, баща ни много искаше да ни научи на труд. За него трудът и до ден днешен се изчерпва с грубата, потна работа. За негово съжаление, станах човек, чийто физически труд е концентриран предимно в пръстите на клавиятурата.
Баща ми цял живот се бореше да си купи ТЕЦ-аджийския апартамент, в който до моя шести клас живеехме под наем. Бяхме от последните в блока, които си купиха апартамент. Баща ми през целия си трудов живот минаваше за неудобен, защото, както съм чувал от вечерята вкъщи, си позволявал да критикува тогавашното комунистическо ръководство в лицето на директорите Мишо Михайлов, а впоследствие и Николай Колев.
Майка ми цял живот е мразила комунистите. Дядо й, моят прадядо, имал човечецът крави и ниви. Всяка година наемал измекяри от страната, за да му орат и прибират реколтата, събраните пари не харчел за разгулен живот, купувал си още земя. И така до 150 дка в старозагорското село Средец, община Опан, най-хубавият чернозем в България. Добре, ама дошла „народната власт”, накарала го с бой да влезе в ТКЗТ-о. Прадядо ми издъхнал месец след боя.
Никога не съм обичал комунистите. Никога не съм гласувал за БСП, за БКП просто бях малък.
През 2003 председателят на СДС Николай Александров ме покани за PR, знаейки от баща ми за отношението ми към комунистите, заедно с колегите Десислава Петкова и Иван Янев. Впоследствие научих, че Николай Александров е бил председател на регионална организация на ДКМС, а хората говореха, че баща му е преследвал горяни. Впоследствие с очите си видях, че Николай Александров е човек, който би жертвал цялото си достойнство в името на собствените си таксита, банички и прочие, с благоволението на социалистите (бившите „комунисти”), които му гласуваха приватизацията на един ОФ-клуб в „Източното”, който той превърна в баничарница.
Авантюрата ми със СДС приключи безславно. Не станах общински съветник, комунистическсите директори на днешните казанлъшки училища отказаха да ме наемат отново на работа.
Опитах да си намеря работа с връзки чрез Райна Широва в общинския в. „Искра”. Не стана. Данаил Парнаров мразеше Широва, обаче ме хареса заради моите публикации. И „за награда” ме назначи с минимална работна заплата от 75 лева, каквато беше минималната заплата през 2000 г., като си правеше експерименти с мен, докъде мога да стигна пеша без такси, щото вестника нямал пари, пари обаче винаги се намираха за неговите разпивки. Пращаше ме на репортажи в КАТ, а КАТ се намира на половината път от Казанлък до Овощник, караше ме да пия с него до 3 часа среднощ редакционни пари, а после ме викаше в 7 сутринта на работа, въпреки че колегите, начело с Юлия Младенова започваха в 9. Няма нищо по-страшно от един алкохолик, на който не му се спи, повярвайте ми, ако точно този алкохолик ти се падне началник.
Напуснах, разбира се. Още като ми изтече месецът изпитателен срок. Знаех, че ще ме молят да остана, пратих майка ми да ми прибере документите, за да не се занимавам с глупости.
След едно злощастно учителстване от две години и още по-злощастно пребиваване във Великобритания се завърнах в „Искра”, когато вече главен редактор с помощта на „вездесъщата ръка” на Самарски & Дамянов и сие беше станала Диана Рамналиева.
Като една много мързелива и умираща за обществено признание жена, тя ме натовари с отразяването на политическите новини, като ми прехвърли своите отговорности по отразяването на сесиите на Общинския съвет. Много исках да пиша за култура, но тя беше поверена на несбъдналия се инженер-химик Петър Марчев.
На Рамналиева й се щеше да остане просто един представителен управител на вестника, който без да върши никаква работа, освен да пише услужливи коментари на власта и да пее по коктейлите единствената песен, която знае – „Старата любов” на Робърт Бърнс, в българско изпълнение на Тоника СВ.
През цялото време на съвместната ми работа Рамналиева ми проверяваще щателно текстовете, свързани с председателя на ОбС Самарски, да не би нещо да съм „наранял крехката му натура”.
Рамналиева беше проумяла, че шефското й място зависи от Общинския съвет, чийто председател тогава беше Самарски. Въпреки че беше назначена на мястото на Парнаров от тогавашния кмет Стефан Дамянов, тя бързо обърна гръб и на двамата и започна да се кланя вербално и епистоларно на Самарски, защото се оказало, че принципал на в. „Искра” бил Общинският съвет.
И Рамналиева проверяваше под лупа всеки мой текст, посветен на работата на „другаря” й Самарски. Ако й окажех съпротива, ме плашеше с побой от страна на съпруга си Антон Рамналиев, с когото делят един апартамент, част от грозната разпадаща се кооперация зад Културния дом, дело на братовчеда на Стефан Дамянов, гл. архитект по негово време, Николай Николов, за когото се говори, че винаги бил излизал безнаказан за архитектурните си безумици в града, защото бил имал жълта книжка.
(следва продължение)
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram