Бедни ми, бедни тракиецо!… Бедни ми братко Севт, бедни ми приятелю Терес! Защо се заселихте по тези земи? Защо не си избрахте Апенините, Термопилите, Гибралтар, Албиона? А се натресохте на този размирен кръстопът, разположен на Балканите? Където отношението към вас е обидно, трагично, подсъдно дори.
Не знаехте ли, че българите са народ, който прекосява Дунава, само и само за да забие копието си и организира около него държава, в която над иманярството бдят политически чадър и властова закрила?
Окаяни ми Спартак, жални ми Орфей… Защо не си избрахте за наследници французите, които като съберат повече старо желязо, го заваряват под формата на телевизионна кула и го превръщат в национален символ.
Защо не ви наследиха британците, които като намерят купчина скали, ги нареждат във формата на Стоунхендж и викат Дискавъри да ги заснеме?
Или поне гърците, които като се спънат в камък, изтесват с кирка плевела около него и павират пътя до там, но не забравят преди това да си спретнат наблизо тоалетна, чиста като параклис, след което да съчинят легенда, че ето, видите ли, вдлъбнатината на този камък е оставена от задника на Аполон, на чийто колене е лежала целуващата го Ариадна или, която там, според тяхната митология?…
Потърсете обаче българският национален символ! Къде е нашият Колизей? Къде е българската Статуя на свободата, къде са Тадж Махал, Акропола, Луксор? Ще ви покажат копието на Тракийската гробница в Казанлък, а оригиналът ще оставят заключен. С министерска заповед преди две години. Защото оригиналните уникални стенописи вътре се разпадат. Поради липса на средства за подмяна на климатичната инсталация, поддържаща постоянна температура и влажност, подарена ни на всичкото отгоре от японците. Добре, че са японците, че досега от фреските и това нямаше да е останало…
Тъжно ми е, мили мои траки, и срам ме е. Не, че няма с какво да се гордеем. Има. В тази долина на Тракийски царе и рози историческите артефакти никнат от земята като дупки по настилката на междуселско шосе. Достатъчно е в Казанлък човек да излезе из полетата на паша с кравите си, за да открие, че гегата му е закачила крайчеца на някоя златна маска…
Бедната ми, бедна Тракийска долина! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани открития, сляпа за бъдещето си и несръчна в тълкуванията на миналото си. Долина, заключена между две невисоки планини в една омагьосана врътка, от която сякаш няма излизане. Долина, чиито управляващи живеят в собствения си свят на успехи, красота, изяви, възможности и желания, свят, в който те сами си вярват, защото в тяхната махала няма кой да ги опровергае…
Наречете ме родоотстъпник или казанлъкомразец, но само град като родния ми Казанлък може да разкопае Косматките си, за да подари златните им маски и бронзови глави на София, а после да оголи вътрешността на гробниците си до празен купол от дялани камъни, за да обяснява на туристите как тези камъни са израз на богата тракийска душевност и резултат на внушителни архитектурни познания.
А какво междувременно открива чужденецът наоколо? Жалък изглед. Обезобразени ниви, осеяни с нелегални сметища. Бели, зелени и червени найлонови торбички се носят из полето, а някои се веят вкупом по три, закачени по трънаците, като че ли имитират националния ни трибагреник… Само ние можем да пропуснем да построим тоалетна край туристическия си обект, така щото това неблагодарно животно туристът да се облекчава на къра, заривайки следите си като куче.
Понякога си мисля, че нашето съвремие не е дорасло да открива тракийски гробници. И е по-добре те да си останат в земята за неопределен срок от време, докато българите поумнеят или тези земи бъдат заселени от друг народ.
Ние проектираме път и осветление, за да социализираме Долината на тракийските царе, само за да пооткраднем нещичко от проекта. Ние свикваме научни конференции, на които да поспорим дали Орфей е гей. Ние шарим със спрей телата си, а после наричаме мацаницата тракийски боди арт. Ние плащаме луди пари на международни учени, които да ни сканират долината от спътник, а после маркираме откритията, забучвайки знаменца, за да улесним иманярите. Ние асфалтираме улица до входа на гробниците си, но забравяме да оставим паркинг за автобусите. А накрая слагаме отред три бараки за тракийска сувенирна екзотика, произведена в Китай…
Ето тук някъде националният туризъм свършва и се превръща в национално унижение.
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram