Историята казва много за събитията от 3 март. Тя трабва да ни служи за коректив в нашето обществено настроение и желание за живот. Но да оставим това малко на по-заден план, все пак всички в този ден сме заобиколени от история и чувство за патриотизъм.
Какво всъщност ми направи впечатление в настоящата 2016г. За мен 3 март започна малко след 00ч. , когато в образа си на DJ трябваше да забавлявам хора, дошли да открият настъпването на почивните дни. В разгара на вечерта, когато алкохолът подкрепен с доза „чалга“ увеличава човешките способности и възможности, при мен дойде един господин на видима възраст около 60 години. Господинът най-възпитано пожела да поговори с мен, очаквах, че и той като останалите ще си пожелае песен или поздрав. Оказах се прав, но с нещо много по-значимо. Въпросният господин изпълни очите си със сълзи и ме помоли, да поздравя българите, които живеят в Канада, а не гостите от Канада. Разказа ми как няма нищо по-хубаво от това, да се прибереш „вкъщи“ в България, след повече от 20 години. Спомена ми също, че няма по-скъпа от нашата Земя- българската.
В негова чест му пуснах песента на Глория „Носталгия“ и му пожелах, да остане при българския род.
След среднощните преживявания в първите часове на 3 март стигнах и до осъзнаването на нещо много неприятно. Става въпрос за това, че по казанлъшките улици имаше оживление, имаше хора преминаващи през крепостта на розите, прибиращи се от по-големите градове, но сякаш не се усещаше онази искра на празника 3 март. Искрата сякаш беше пренесена из социалните мрежи, където се ширеха знамена, пожелания, патриотични слова, маси и прочие.
Направихме няколко обиколки из града и установихме, че знамената по къщи, блокове и търговски обекти бяха дефицит. Този дефицит, поне според мен, поставя няколко налудничави теории.
Според едната просто за нас 3 март е един почивен ден, в който ще забравим за миг всички проблеми от сивото ежедневие.
Другата гласи, че живота ние е станал едно виртуално пространство, в което се борим за LIKE!
А другото по-страшното, е че просто сме забравили извора на онова, което ни е крепило толкова векове.
Важно е да знаем, че българи сме всеки ден през годината и нито статус, нито знаме, нито снимка ще ни направи повече или по-малко българи. И все пак нека съумем да излезем от това потисничество, което е завладяло духа ни през последните години.
Иван Димов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram