Когато навремето Диана Рамналиева в качеството си на главен редактор на в. „Искра“ ме изпрати да взема интервю от някаква общинска служителка за камбаната тип „Асамблея знаме на мира“, която беше поставена за един ден на пилона си пред Културния дом по време на управлението на кмета Стефан Дамянов и после бе свалена, за да не я откраднат, аз не повярвах, че една служителка в Община Казанлък може да бъде толкова неубедителна. Тогава за пръв път се срещнах очи в очи с Галина Стоянова в заседателната зала на втория етаж на Общината, където проведохме интервюто. Горката, Дамянов дори не й бе дал подходяща стая, в която да проведе едно интервю като хората. Домиля ми за тази жена, питах я конкретни въпроси, на които тя едва сричаше, четейки от мотивите на проекта за камбаната, подготвени за сесия на Общинския съвет. Не повярвах, че един служител на Община Казанлък на такъв висок пост може да бъде толкова неподготвен, но се смилих на кротката и хрисима женица, спрях да записвам на диктофона си треперещият й от смущение глас и й поисках да ми даде разпечатката на зле назубрения си „пищов“, за да й спестя мъките, както учителят спестява двойката на изпитвания от него ученик.
Когато ми казаха, че овакантеният пост на секретар на общината ще заеме именно тази жена, не можах да повярвам, че по-подходящи кандидатури за поста в Общината няма.
Когато ми казаха, че тази жена е станала член на ГЕРБ, също не повярвах.
Ни най-малко не повярвах, че тази жена ще бъде провъзгласена за зам.-областен управител, който ще спечели „Зелена ябълка“, или каквато там награда се дава за работа с деца с увреждания.
„Зелената ябълка“ някак си остана единственото постижение на Галина Стоянова в работата й като зам.-областен управител, постижение, за което на първата си страница писа и в. „Искра“. Не повярвах, когато Галина Стоянова иронично ми каза: „Ама, как така, това е невъзможно, аз да заслужа внимание на първата ви страница?“ Неуместното й чувство за хумор остана неразбрано от мен, но до е идин по-късен етап, когато прозрях егоцентризма и желанието на тази жена да блесне по първите страници на вестниците, независимо колко фалшива е тази цена.
Не повярвах, че Галина Стоянова ще изпревари далеч по-достойни кандидатури и ще излезе начело в номинациите за кмет на община Казанлък на събранията на ГЕРБ, на които по традиция не се допускаха журналисти. И да не беше спечелила номинациите, в сърцевината на начинът, по който се управлява ГЕРБ, има един безкрайно недемократичен елемент. Накрая в София винаги се произнася Изпълнителната комисия на партията, която може да определи и най-непопулярния и нежелан от местните гербаджии кандидат, на когото обаче е сигурна, че ще може да влияе.
Не повярвах, когато Галина Стоянова започна да работи със софийска пиар агенция, за която никой не беше чувал, и софийска пиарка за кметските избори, която ни изпращаше текстове с толкова много грешки, че когато попитах софийската пиарка сигурна ли е, че тя е написала тези текстове, софийската пиарка ми отговори, че тя, именно тя, софийската пиарка, праща такива ужасяващи текстове, защото си била забравила очилата вкъщи.
Не повярвах, когато Иван Лапчев, следващия управител на в. „Искра“ след Диана Рамналиева, ми се обади по телефона, за да ме прати да отразявам в Културния дом конференция на младежкия ГЕРБ, не повярвах, че Галина Стоянова и софийската й пиарка ме викат за нещо по-различно, от отразяване на конференция на младежкия ГЕРБ.
Не повярвах, когато Галина Стоянова ми предложи пари за публикации срещу другите двама сериозни кандидати за кметове в кампанията – Васил Самарски и Стефан Дамянов.
Не повярвах на очите си каква бала пари вадеше Стоянова, за да ми се разплаща – или тази бала е просто плод на бурната ми фантазия, тъй като ако Стоянова признае, че ми е плащала, мигом признава, че плаща на журналисти, за да я вадят от калта на собствените й бакии. Отрече ли, мигом изчиства името ми, което неведнъж се е опитвала да омърси. А може и да запази мълчание – традиционният й изход от ситуации, в които няма полезен ход. Така спрямо мен, човек с интелект превъзхождащ в пъти нейния, тя се озова в Параграф 22. Признае ли за парите, омаскарява най-вече себе си. Замълчи ли си, значи името ми е чисто. Така е, Галя, много е кофти да имаш срещу себе си по-умен човек.
Не повярвах, когато Галина Стоянова в качеството си на кмет назначи за управител на в. „Искра“ жената, от която никой не бе чел и една публикация – вечно безработната учителка Кристалина Вълчева. С единствената цел – „Искра“, която се беше превърнала в трибуна на свободното слово по времето на Дамянов, да замълчи.
Не повярвах, че единствената журналистическа работа, която трябваше да върши по мое време в „Искра“ Кристалина Вълчева, е да се подпира на шкафа и да чака на принтера всеки мой текст, за да го провери и цензурира да не би случайно да накърни с нещо деликатните чувства на кметицата. За това и напуснах вестника. Факт е, че днес никой не знае дали „Искра“ изобщо още съществува, а дори и да съществува, на никого не му пука за това. Защото последното, което днес вестникът може да ви предложи, е обективна информация.
Не повярвах, че Галина Стоянова е човекът, който ще се обажда по министерствата, за да заплашва служители с ранг на министри по повод мои публикации в Пресс ТВ. Една жена с ранг на селска кметица, която си представя, че може да плаши всички наред, сякаш е президент на света.
Не повярвах на думите на Пеньо Терзиев, че уволнението му се дължи на моята премиера в Музей „Чудомир“. Все си вярвах, че една жена не може да падне толкова ниско, че да воюва с премиери на книги. Макар и авторът на книгата да й е най-омразният на света журналист.
Не повярвах на казанлъчани, че днес в Обищана Казанлък се назначава и уволнява през Фейсбук. Защитаваш кметицата, получаваш примамлива работа. Не я хвалиш от профила си, уволнява те.
Днес обаче вярвам, че Галина Стоянова е сигнализирала прокуратурата и полицията да привикват Славка Самарска и Десислава Петкова, за да обещаят, че повече няма да питат неудобни въпроси. Вместо да излезе на всеобща пресконференция и да опровергае неудобните въпроси, кметицата се опитва да затвори устата на журналистите чрез заплахи. Имат ли основание прокуратурата и полицията да отсъждат, дали общинските служители са невинни или не? Не е ли това суверенно право на съда? Откога журналистическите въпроси в тази страна са забранени?
Не вярвах, че ще го доживея. Страната ми да се срине до 100 място по свобода на словото, а казанлък да е лидер в българската класация. Някъде след столицата на Руанда и Дар-Ес-Салаам. Примерно.
Днес вярвам, че за Галина Стоянова и нейната клика задръжки няма. Тази жена е готова да упражни и полицейско насилие, и мутренски терор над журналистите. Само и само за да се задържи на власт.
Къде остана онази хрисима женица, която едва сричаше текста за камбаната. Перифразирайки Джон Дън, ще кажа накрая, че никой кмет не е остров, затворен в себе си, всеки е парченце от сушата, частица от океана; и една буца от свободното слово да отвлече морето, Европа се смалява. Така че никога не питай, за кого бие камбаната Галя. Тя бие за теб.
Този път на умряло.
Това имах да ти казвам, сега можеш пак да се обадиш, където трябва.
И да ме уволнят, това само ще ми развърже окончателно езика, за да те съсипя. Няма нищо по-страшно от свободен безработен журналист, знаеш. Така че с мен пак си в Параграф 22. И полезен ход нямаш.
Знам, много е кофти да имаш срещу себе си по-умен човек. Който знае как да обръща силата на властта в твоя слабост.
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram