Да се родиш с мисията на художник, да я осъзнаваш и да я осъществяваш с пълна отдаденост всеки един ден от краткото си пребиваване на земята – това е животът на Иван Милев. Избор, защитаван с лишения, с горене в изкуството, с краен минимализъм по отношение на делничното и материалното. Избор до края. И много след него.
Така говорят хрониките. Чудните му картини са в галериите /и не само там/. Това е оставил след себе си. Но вече 118 години след рождението му има и нещо друго. Всъщност две важни неща.
Първото е примерът. Как не е важно къде си роден: в овчарска колиба или в замък – само в твоя власт е да превърнеш живота си в приказка и да живееш в нея. Да я разкажеш на другите, да ги въвлечеш във вълшебството и после век и повече хората да знаят, че тя е възможна.
Това е и второто – магията, в която се включваме всеки път, щом застанем пред негова картина. Магията на цветове, на сюжети, на форми, разпознаваеми чрез кръвта – от стария колоритен български свят, в който красотата е в изобилие и е извирала изпод човешките ръце. Черги, шевици, багреници, плетеници от огън, слънце и земя – там са, в картините му. По произход, по кръв и по дух син на българската земя, той й се отплаща с почит към традициите, с любов към хората й, с преклонение пред всичко красиво. И за нас идва шеметът, тръпките по кожата, ахването пред красотата. И желанието да останем в този свят възможно най-дълго. Защото това е светът на хармонията.
Наричали са го болярин, златно дете на изкуството, златокъдрия вълшебник – а той е бил облечен в „сандък”. Балтон, тъкан и шит от майка му, протрит и прокъсан от постоянното носене. И рисувал всичко, което духът му подсказвал, в което очите са виждали необикновеното, което ръката е искала да запази. Рисувал!
Думите бяха за примера. За вълшебната приказка на изкуството.
За художника Иван Милев.
Женя Димова, Художествена галерия, Казанлък
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram