Да, както вече писах, доста „тантелена”, дето викаше баба ми, и направо бутафорна ми се видя оградата на границата с Турция, за която трябваше да напиша репортаж.
Тук ще ви спестя описание на гледките по границата, на изоставените селца, на буренясалите дворове на къщите, които си личи къде са били само по ръждясалите телени мрежи, оставени на произвола на времето, няма да изобразявам надълго и на широко хлътналите навътре покриви, рухнали под тежестта на керемидите си, нито наядените отгоре стени на къщите, окъртени като развалени зъби, нито преобладаващите цигани, които населяват най-много всяка десета къща там. няма да разказвам за смесения магазин, бедния му асортимент и високите му цени, почти колкото в София, нито за сателитните телевизионни чинии, които са единствената връзка със света, тъй като на много места сигналът на мобилните телефони се губи – или пък никакъв го няма.
Ще се върна на оградата, за която бившият вече военен министър Ангел Найденов предупреди журналистите на специално организирания в брезентови военни палатки край съоръжението брифинг, да не го питат, дали и защо е била 5, пък после 7, а накрая 9 милиона. И обясни, че нито Министерство на отбраната е поръчвало и подписвало договорите за обществената поръчка, че това е било работа на МВР, а армията е просто изпълнител, несправедливо обвиняван в злонамерено отклоняване на средства.
Въпреки това преди време трима висши военни го отнесоха и бяха уволнени. „Няма да са поколебая за пореден път да кажа, че, според мен, няма друга структура, която да може да се справи със задачата в тези условия, при толкова време и на тази цена”, заяви още Найденов и допълни: „За сравнение, 10 км защитна ограда в Гърция, в равна местност, по течението на Марица е монтирана за девет месеца при цена малко над 9 млн. лв. Тук с всички довършителни работи, монтаж над 30 км защитно съоръжение за пет месеца на стойност 7,7 млн. лв”.
За късмет, съвсем наскоро преди да посетя оградата на два пъти бях в Гърция и трябва да ви кажа, че там цените са двойни, ако не и тройни в сравнение с България. Защо нашата ограда струва почти колкото гръцката, сиреч е толкова скъпа, нямам представа. Може би трябва да питате бившият председател на БСП в Казанлък Александър Минчев, който ръководи въпросната фирма, изпълнила поръчката.
Но за Минчев, след малко. Връщам се на оградата. Та докато бяхме там, разгледахме съоръжението, фотографите си направиха снимките, операторите – синхроните, телевизионните репортерки – стенд-ъпите и прочие. Оградата на границата ни не изглежда по-солидна от която и да било ограда на частен двор, само дето може би е малко по-висока, но не повече от ограда на училищен двор, която трябва да спирка топките на хлапетата да не изскачат на улицата. Лъскава, сякаш станиолена, красива и ефимерна като коремче на сребърна рибка, която обаче не изпълнява вълшебни желания – такава я видях новата 30-километрова ограда на границата.
Пред журналистите министър Найденов и новият командващ сухопътни войски генерал лейтенант Андрей Боцев отказаха да се ангажират с гаранция, колко години ще издържи съоръжението, няма ли да ръждяса още до края на сезона под проливните летни дъждове, а и заявиха, че нямат информация за вече нанесени поражение върху съоръжението от опити за нелегално прекосяване на държавната ни граница.
„Тази ограда не ме кара да изпадам във възторг”, каза още Найденов и обясни, че освен, че не е присъща задача на МО, очевидно е продукт на един труден и за страната, и съответно за държавните институции момент, за да се намери отговор на натиска на бежанците, чийто брой отново се увеличава.
Аз не съм бил граничар, но войник бях и съм дал доста въоръжени караули, точно 80 за 18 месеца, и знам какво е кльон. Има ги и в секретните поделения, имаше ги и в поделенията, в които се намираха складовете с боеприпаси, вещевите складове и складовете за консервирана храна за тогавашната войска. Ако не се лъжа, като минавате с влака край село Осетеново, все още може да видите такава двойна ограда, с някога разоравана всеки ден от трактор бразда между двата реда бодлива ограда, закривена навън по върховете на бетонните си стебла. Само ще кажа, че настоящата ограда, продукт на фирмата на г-н Минчев няма нищо общо с ония социалистически коварни казармени огради. И с това ще приключа въпроса за нея. може пък да е нещо по-модерна, знам ли.
А сега няколко думи за Александър Минчев. На Александър Минчев му се носеше името на честен човек в Казанлък. И в бизнеса, и в политиката. Истински Ахил, древен митичен герой, който няма слабо място. Познавам Минчев по лице от ежегодните срещи на ротарианците, на които канеха и журналисти. После, като стана председател на БСП, мисля, че му правих интервю.
Минчев трябваше да реабилитира казанлъшката структура на БСП пред обществеността. Минчев трябваше да лъсне накърненото его на столетницата, да остърже коравите й пети, да полира хваналия неприятна патина бронзов бюст на партията у дома, спотаена досущ като триизмерно копие на забравен вожд в Червения ъгъл на заключена Димитровска стая, онзи мръсен и хванал паяжини ъгъл на политическото ни пространство. Минчев трябваше да измие срама от ръждивото чело на организацията, като финализира приказките за „далаверите” на няколко червени кмета и един червен председател на Общински съвет. Дори сред собствените си редици. Или най-вече там. Ако Гороломов, Самарски, Дамянов, че и Дервишев, без да са членове на партията, а само подкрепени от нея преди да станат кметове, та ако тези четиримата бяха алчните злодеи, чието 16-годишно управление върна „цветущия” Станчокоевски град петилетки назад, то Минчев трябваше да е добрата фея с вълшебната пръчица – пардон, ограда.
Само че в живота нещата не стоят така просто като в приказките. Скоро избухна скандалът, за който всички знаете, и то със строго казанлъшки адрес.
Вижте, нямам нищо против Минчев, нито някога съм имал спор с него, нито пък ме е разигравал за мнение по определен въпрос като журналист. Просто за твърде кратко време се засякохме двамата в Казанлък. Аз тъкмо го напусках, а той тепърва излизаше на политическата сцена. В главната роля, имам предвид.
Едно не може да му се отрече на Минчев, че си подаде оставката като председател на местната БСП. Дали удобният претекст за това бе провалът на столетницата на европейските избори и у дома, не мога да кажа. Понякога това се нарича съвест. Политическа съвест, ако изобщо има такова понятие в политиката. Ако пък изобщо го има, то със сигурност е ахилесовата пета на политиците. На омаскарените до един български политици, и то на всички нива.
В разгара на скандала, точно по Празника на розата, видях Минчев в навалицата пред стълбите на Историческия музей и Художествената галерия, където вървеше някакво мероприятие. Не знам, може и да му е чиста съвестта на човечеца, но когато за миг погледите ни се срещнаха, той сякаш се стресна. Стресна се човекът, без някога да съм го разпитвал, тормозил и мъчил с методите на омразния занаят, чиято съмнителна чест имам да упражнявам. Гузен нещо ми се видя Минчев, поуплаши се май, но може би може и така само да ми се е сторило, нямам представа.
Както нямах представа, какво да обяснявам на колегите си журналисти в редакцията, когато ме питаха дали ние в Казанлък просто така си усвояваме средства, или само така си крадем. Как да им обясниш на хората, че в Казанлък не всеки има таен калашник под дивана? Как да им обясниш, че не всички попове в Казанлък гонят жените си, па макар и с четири деца, че не всички кметове с лека ръка губят в една определена дупка по 3,5 милиона лева, че розите ни не цъфтят целогодишно и че през лятото доста често по центъра мирише на лайна. Че и на по-ужасни неща. От уличните кофи, имам предвид. Около общината.
Понякога хич не ми е лесно да съм казанлъчанин в София. Ха кажете ми какво да им обяснявам на тия хора, а? Питате ли ме, дали е много лесно!
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram