– Как ще коментирате дебатите в парламента, г-н Попиванов? Те бяха инициирани от БСП. Отбеляза ли левицата точка, като застави мнозинството да следва написан от нея дневен ред?
– Не е въпросът само в точките, както и това не е спортно състезание. Повод за извънредното парламентарно заседание бяха два флагрантни примера на управленска безпомощност и политическа безотговорност. Опозицията не можеше да не реагира на тях – и тя реагира подготвено и силно.
Управляващите се опитаха да контрират по една вече изпитана рецепта за омаловажаване на провали. Първо, дискредитиране на опонента – „Ами вие кои сте? За какво носите вина? А тен от плажа случайно имате ли?“. Второ, ограничаване на щетите – „Нищо особено не е станало, навсякъде става, само излишен шум вдигаме, ако има замесени, са на най-ниски равнища“. Трето, изземване на инициативата – „Ние първи вземаме мерки, вече работим“. Бих посочил поредното, за съжаление, бягство от отговорност. По повод на фалита на застрахователната компания, то най-ясно е изразено в репликата „Хората да внимават повече къде се застраховат“. Със същия успех, когато някой ти обере жилището, първостепенна задача би била не да се издирят крадците, а да се скарат на собствениците, че не са сложили по-здрава ключалка. Историята с Търговския регистър пък ни превърна в територия с по-малко правила от тези в офшорна зона, даже в офшорните зони има някакви списъци с фирмите, които операрит в рамките на юрисдикцията им. Всичко това са твърде сериозни симптоми за криза на институциите и инфлация на политическото говорене. За едни народни представители състоянието на държавата трябва да бъде първи пункт в дневния ред, и е добре, че опозицията го напомни.
– Народните представители се събраха заради два скандала, избухнали само за десетина дни – спря сайтът на търговския регистър, фалира застрахователното дружество „Олимпик“. Властта обаче влиза от скандал в скандал, трудно е да бъдат изредени само случилите се тази година – избягалите затворници, чумата по животните, продажбата на ЧЕЗ, пробитата митническа система БАЦИС, неплатените сметки за лечение в чужбина… Всеки един от тях би помел кое и да е от правителствата, управлявали България след 1989 г., но доверието към кабинета „Борисов“ не трепва. Как си обяснявате този феномен?
– Наистина, за разлика от нормалните управления, в които кризите и скандалите систематично подкопават властта, тук властта сякаш се подхранва от тях. Тя е развила до виртуозност умението да убеждава, че, от една страна, други са ѝ виновни за собствените неуспехи, и от друга, че винаги би могло да стане по-лошо. Не съм убеден, че доверието към кабинета не трепва. Не трепва подкрепата за него, а то не е едно и също. Колцина са тези, които искрено вярват, че правителството води страната към светло бъдеще? Съществува все по-внушителна користна подкрепа, от хората и фирмите, от медиите и администрациите, закачени за влака на ГЕРБ. Но не е само това. Важна роля играят страховете, внушавани от високо – че без този кабинет и този премиер всичко ще рухне, ще се възцари нестабилност, ще се загуби дори малкото, което прави живота поносим. Допълнителен нюанс ще забележим в коронясването на конспирацията за управленска политика. Не е било такова стълпотворение от предполагаеми подмолни заговори срещу чистото и свято правителство. Почти всеки ден чуваме за „гадове“, плетящи страховитите си интриги. През седмица, пред две медиите бомбастично прогърмяват как някой „клати“ стабилността и държавата. Ту Радев клати, ту Нинова, ту Цветан Василев, ту „старите ченгета“, ту Слави. Създавасе впечатлението за извънредно положение, изискващо извънредна бдителност. А оттам и посланието към публиката – дилемата е „всичко или нищо“, ако не сме съгласни някой да клати, сме длъжни да приемем безрезервно и безкритично всяка импровизация или лобизъм от върховете. И още нещо бих добавил за електоралната социология. По принцип значителни промени в нагласите на избирателите настъпват тогава, когато има масово усещане за предизборна ситуация, или когато даден политически актьор е съумял да породи съзнанието, че много скоро предстои идването му на власт. В противен случай обществото просто изчаква.
– Лятото бе белязано и със скандали вътре в управляващата коалиция – взаимните нападки между Волен Сидеров и Валери Симеонов не спират. До какво ще доведат те според Вас, може ли да очакваме предсрочни парламентарни избори? Или по-вероятно е прегрупиране вътре в кабинета?
– Коалиционните партньори пренебрегнаха патриархалното правило, че скандалите остават зад стените на дома, защото „какво ще кажат хората“, и изнесоха политическата си спалня на площада. Смятам, че всяка от трите формации с патриотичен етикет дискретно търси своя бъдеща реализация отделно от другите две, но никой не си и помисля да събаря коалицията.
Обединените патриоти са обединени само от намерението да стоят заедно във властта, по всички други теми могат да се карат. И ние виждаме как те добре обслужват линията на премиера Борисов. Те изричат аргументи, които той няма право да лансира; предлагат кадри, които му е неудобно той лично да наложи; позволяват му да бъде арбитър, помирител, балансьор, пожарогасител; разрешават му да се оправдава с тях за едно или друго. Извън джангъра и гюрултията, които се носят от тази дружина, тя функционира доста целенасочено. Естествено, в някакъв по-решителен момент може да се окаже неизбежно някой да изгърми. Но има политици, приели толкова много компромиси, че вече не могат да откажат и ролята на бушон.
– С договора с Македония – гордостта на правителството, признахме ли македонски език и македонска нация или не? Как ще се отразят отношенията със Скопие върху доверието към правителството?
– Още когато признахме Македония под конституционното ѝ име преди четвърт век, ние негласно трябваше да се примирим с много реалности. Споровете за нацията и езика няма да утихнат скоро, но ми се струва, че отстъпихме немалко редути, на които трудно можем да се върнем. А и не знам трябва ли да се връщаме. Напоследък, покрай преговорите между Гърция и Македония за името, ние заехме позиция, че компромис е необходим на всяка цена. При това положение нямахме право да възразим на какъвто и да било компромис. Обстоятелството, че даже не бяхме поканени на споразумението между Атина и Скопие, е показателно за реалното отношение на скопските власти към нас. И то ще се засилва. Подобно на сиромах, е много вероятно нашите съседи да продължат да посягат към онова, което не им принадлежи. Трудно е да очакваме елити, професионално специализирани в дисциплината негативизъм към България, да се събудят променени в някой слънчев августовски ден. А дали ние се събудихме променени? Поне пролича, че сме готови да преглътнем много неща, включително участници в правителството като ВМРО. Има такива националисти, които са готови да нападат Сърбия, но спрямо Македония предпочитат да практикуват снишаване – те си знаят защо. Единствената утешителна награда е, че ние имаме интерес Македония да не се разпадне, а процесът по нейната евроатлантическа интеграция засега изглежда безалтернативен гарант за това.
– БСП твърди, че е алтернатива, написа „Визия за България“, с която си поставя амбициозната цел да смени системата на прехода. Във Визията обаче не се посочва кои са съюзниците, с които социалистите искат да направят това, обръщането към всички, които искат „алтернатива на системата, създадена в годините на прехода“ върши ли работа в политиката?
– „Визията“ призовава към разговор. Трябва да дойде моментът, в който ще призове и към действие. Във всичките години на демокрацията въпросът за съюзника настойчиво е поставян пред БСП, а опитът на партията с различни съюзници е меко казано неубедителен. Забелязвате ли, че никой преди избори не пита ГЕРБ за съюзниците? То е, защото формация с внушението за сила и воля за власт винаги ще намери съюзници, стига вятърът да духа в платната ѝ. Партньорите вървят след победителя. Именно тук социалистите могат да се поучат от основния си опонент. Тяхна задача е да преодоляват симптомите на обществена изолация, да налагат дневен ред, да утвърждават стремежа си към власт като осъзната потребност на широки обществени и професионални слоеве. Много трудна задача, безусловно. Без стратегия за нейното решаване, обаче, всеки сблъсък с обсадната реалност на управлението ще е болезнен. От последователността в изпълнението на „Визията“ ще разберем дали БСП има стратегия тъкмо по този въпрос.
– Ще донесе ли успех на социалистите новият курс на лидер Корнелия Нинова, базиран върху призиви за повече държава в икономиката, засилване на патриотичното начало, отказ от приемане на бежанци? По инициатива на БСП парламентът дори забрани на правителството да договаря с други държави прием на бежанци.
– Призивът за повече държава в икономиката е вече належаща необходимост и за държавата, и за икономиката. Не и докато държавата е „частна“, обаче, докато под булото на държавната подкрепа едни частни интереси се самообслужват с публичен ресурс. Ето защо тук се откроява проблемът за ограничаване, в рамките на възможното и реалистичното, на подхода към държавата като към баница, чиито парчета се раздават насам и натам. Това е свързано и с патриотизма, и със самоутвърждаването ни като нация в нови глобални условия. В епохата, в която живеем, има решения, които не могат да се вземат от една „отделно взета страна“. Повече държава и повече социалност имат шанс да дадат резултат, ако бъдат част от по-обща регионална и европейска тенденция. Левицата би следвало да работи в тази посока.
Автор:
Красина Кръстева
Епицентър
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram