ХХI век ще бъде китайски

0
132
Това беше преди един век. Европа излизаше от Първата световна война. Най-острите умове разбраха, че световната хегемония неумолимо е преминала отвъд Атлантика. ХХ век ще бъде американски. Пол Валери отбелязваше горчиво, че “Европа мечтае да бъде управлявана от американска Комисия”; Пол Моран пишеше “Световни шампиони” (Champions du monde, роман за упадъка на Стара Европа и появата на американската империя), а Робер Арон – “Американският рак” (Le Cancer américain). Под тяхното перо, “американската мечта”, която френските интелектуалци измислиха след войната за независимост в края на ХVIII век, бе напът да се превърне в кошмар. Сто години по-късно, Китай замени Америка.

 

 

 

Това е една добра и една лоша новина за лидерите на тази страна. Добрата е, че дебатите изглежда са приключили: ХХI век ще бъде китайски. Лошата е, че времето за екзалтация, във всеки случай за самодоволство, е минало. Въпреки че никога не е имала възвишеността на американската метча, наистина имаше “китайска мечта”, страната на “щастливата глобализация”, в която общуваха алчни капиталисти, либерални издатели и идеолози, които възторжено бяха открили своя изгубен рай, очаровани френски и европейски политици, които пътуваха до Пекин, както техните предшественици бяха пътували до Ню Йорк през 1945 г., в Берлин през 1900 г. (и през 1934!) и в Лондон през 1860 година.

 

Врява и безумство

 

С книгата си “Китай е(и) светът” (La Chine e(s)t le monde), Софи Боасо дьо Роше и Еманюел Дюбоа бият звънеца за края на антракта. Във всеки случай двамата изследователи, единият от Френския институт за международни отношения (Ifri), другият от Института “Томас Мор”, биха искали да отворят очите на френските наблюдатели. Те деконструират успокоителния дискурс на китайските пропагандисти и техните западни (подкупени?) посредници за мирната и доброжелателна сила. 

 

Напук на прочутия Сун Дзъ и неговото “Изкуство на войната”, историята на Китай, подобно на тази на Европа, е изпълнена с врява и безумство, войни и завоевания. Не се говори за тяхната колонизация, защото никога не е имало деколонизация. Уйгурите, тибетците, монголите никога не са се освободили от китайското завладяване, защото тяхното население е било удавено от постоянна китайска имиграция; сякаш 2-та милиона мюсюлмани, които живеели в Алжир през 1830 г., са били заляти от милиони французи, които живеели от другата страна на Средиземно море!

 

Противно на това, което предъвкват нашите глупави либерални редактори, проектът на Дън Сяопин изобщо не е бил либерален: неговото икономическо отваряне към света е било само радикален начин за  спасяване на комунистическата революция: Новата икономическа политика на Ленин, доведена докрай. Китай, след Чили през 70-те г., показва, че капитализмът не е непременно свързан с демокрацията и дори има известен вкус към диктаторите, независимо дали са военни или комунисти.

 

Що се отнася до Китай, той жадува за исторически реванш над западняците, които доминираха над него и го нарязаха на парчета през ХIХ век. Той е воден от националистическа, дори расистка амбиция: по стъпките на Япония, която възхваляваше превъзходството на жълтата раса над белия човек, бил той руснак (1905 г.), французин (Индокитай) или американец (Пърл Харбър), Китай смята, че ще успее там, където в крайна сметка японците отстъпиха.

 

За постигането на тази цел всички средства са добри. Всички противоречия – също. Китай иска маслото, парите от маслото и усмивката на млекарката. Млекарката, това сме ние. Китай иска да бъда едновременно и велика сила, и адвокат на слабите; призната пазарна икономика и развиваща се страна. Той продължава да открива електроцентрали на въглища и критикува Тръмп, който изтегли САЩ от Парижкото споразумение за климата. 

 

Си Дзинпин направи големи изказвания в Давос за ползите от свободната търговия, но забраната на “Гугъл” и “Фейсбук” на китайския пазар позволи на “Алибаба” да стане интернет гигант. Същият този протекционизъм, който позволи на Америка да стане първа световна сила в края на ХIХ век. Прехваленият път на коприната, е най-лошото от плана “Маршал”: този, който помага, печели най-много, но американците поне правеха дарения, а не даваха заеми. 

 

Мухи на гърба на слоновете

 

Именно Рене Жирар ни позволи да разберем най-добре положението; китайците са обзети от миметическо съперничество с Америка, на която се възхищават, и мразят толкова силно, колкото й се възхищават. Ние, французите, много добре разбрахме този миметически механизъм с Англия през ХVIII век и с Германия през ХIХ век: всеки път това предизвикваше война.

 

В този дуел на гиганти европейските страни (но също и азиатските) са мухи, които се опитват да не паднат от гърбовете на слоновете. Софи Боасо дьо Роше и Еманюел Дюбоа твърдят, че Европа е трети партньор, но забравят урока на Бисмарк: “В игра с три сили е най-добре е да си една от двете”. 

 

Още по-лошо: когато приемат неумолимото отслабване на своята скъпа “Европа”, те съжаляват за това в името на вниманието към слабите и бедните, сякаш тази евангелска добродетел е била в основата на европейското господство над света; сякаш именно този хуманизъм, доведен до крайност, “тези полудели християнски идеи” (Честъртън), не бяха в основата на днешните европейски нещастия; сякаш принципите на либералната демокрация, с които китайците се шегуват и които изобличават, не без основание, не бяха извратени от самите европейци, в името на религиозна и фанатична концепция за правовата държава и човешките права. Сякаш американските и европейските елити не създадоха със собствените си ръце, и то на гърба на собствените си народи, тази китайска сила, която сега ги ужасява. 

 

Като добър комунист, Дън Сяопин познаваше прочутата формулировка на Ленин: “Капиталистите ще ни продадат и въжето, на което ще ги обесим”.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

Гласове

 

 

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here