„Иван Хаджийски“: Западът отстъпва в Близкия Изток и настъпва на Балканите и в Латинска Америка

Излезе месечният анализ на Института по социология „Иван Хаджийски“. Пълната му версия достига до абонати, а тук по традиция публикуваме кратката версия – този път представяме международната част на анализа.

В изработването му участват Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов, Пламен Владимиров.

 

САЩ и Китай – от търговска към технологична война? 

Икономическите преговори на Китай със САЩ по досегашни информации вървят успешно. При това на фона на излязлата равносметка за 2018 г.: китайският износ за САЩ е достигнал $478 млрд. (+11.3%), срещу внос от едва $155 млрд. (+0.7%). Американският дефицит в търговията с Китай продължава да се увеличава, а китайският БВП регистрира годишен ръст от 6.6%.

Междувременно, в последните седмици Китай достигна до обратната страна на Луната. В открито море излезе десантен кораб, въоръжен с ново по тип електромагнитно оръдие, с което не разполагат нито САЩ, нито Русия. През това време президентът Си Дзинпин допусна, че обединението с Тайван може да стане и по… военен път. Подобна декларация до неотдавна би дала повод за шумен скандал и заплахи, сега – не.

В същото време САЩ и лично президентът Тръмп държат да се прекрати практиката, при която американски фирми споделят технологична информация с китайски партньори, а в замяна получават достъп до благодатния китайски пазар. Търговската война между САЩ и Китай преминава в технологична. Достатъчно е да се видят действията срещу Huawei и умножаващите се сигнали, включително по време на Световния икономически форум в Давос, че е възможно САЩ да започнат да разглеждат китайското „проникване“ в 5G-мрежите като заплаха за националната сигурност.

Към нова надпревара във въоръжаването

Договорът за ликвидация на ракетите със среден и близък обсег загуби валидност. Светът се изправя пред рискове и проблеми на нова надпревара във въоръжаването.

Логиката сякаш е рейгъновска: денонсиране на споразумението ще освободи ръцете за ново военно производство, което на свой ред ще принуди Русия да излезе с реципрочен отговор, а това ще упражни разрушителен ефект върху и без това крехката руска икономика и ще я повлече към дъното.

Също рейгъновски изглеждат и предполагаемите геополитически ефекти от този курс: Европа да се превърне в заложник на ракетното противопоставяне, също както в последното десетилетие на Студената война. Нещо повече, след като Европа е неподготвена да реагира на новото предизвикателство за сигурността си със собствен „чадър“, ще ѝ се наложи да препотвърди необходимостта от американския.

Разбира се, освен „пътят надолу” остава открит и „път нагоре” към нов широк договор. Минава през дипломатическо тресавище. За да бъде изминат, решаваща роля може да изиграе Европейският съюз. Най-заинтересован и достатъчно влиятелен. Стига да е единен.

Институционален ступор в САЩ

Политическата криза в САЩ прерасна във „война на институциите” – между Белия дом и Конгреса, по ключова тема за новия бюджет. Тръмп се нуждае спешно от външнополитически успех. Възможностите са главно две: успех в икономическите преговори с Китай и проамерикански политически завой на Венецуела.

Положението на Тръмп е усложнено от поне три фактора. Първо, нарастват основанията за процедура по импийчмънт, особено след разкритията, че (възможно) президентът е дал указания (на адвоката Коен) да заблуждава Конгреса. Второ, напрежение възниква в отношенията на Тръмп с част от военните след оставката на ген. Матис и започващото изтегляне от Близкия Изток. Трето, сенаторът Мит Ромни от Републиканската партия направи заявка за ролята на „втори МакКейн“, със статия във „Вашингтон Пост“, в която изказва съмнения, че Тръмп отговаря на моралните изисквания за президент.

Ако установеният от Тръмп контрол върху републиканското мнозинство в Сената се пропука, това би могло да има тежки последици и за неговия мандат, и за шансовете да бъде водещ кандидат на партията на изборите през 2020 г.

Американско отстъпление в Близкия Изток и настъпление в Латинска Америка

За Близкия Изток Тръмп беше много красноречив: „Ние изпращаме войски в страни, за чието съществуване обикновените американци дори не подозират… Америка не може да бъде световен жандарм… Вложихме в Близкия Изток 6-7 милиарда долара и не получихме нищо… Сирия – това не са богатства. Това е пясък и кръв…”.

САЩ очевидно върви към изтегляне от Близкия Изток. Макар изтеглянето от Сирия да е заредено с неприятни и за Тръмп политически последици. През това време текат и предварителни договорки между САЩ и талибаните. Основно условие на движението „Талибан” е пълното изтегляне на всички чужди войски в страната.

Събитията във Венецуела пък сякаш дават възможност на Тръмп да реализира онова, което предшественикът му Обама не успя – да отстрани режима в богатата с петрол латиноамериканска страна. Сега ситуацията е и по-удобна в сравнение с преди: вятърът в региона смени насоката си и с дискретното съдействие на Вашингтон лявата хегемония в двете водещи страни в Южна Америка – Бразилия и Аржентина, беше прекъсната.

Зад Гуайдо е средната класа. Мадуро също има привърженици, но в страната има хуманитарна криза, която новите санкции задълбочават.

Оттук нататък има няколко варианта. Мадуро да „сдаде властта”. Предсрочен вот за президент. Вероятно е Мадуро да загуби, а ако спечели – просто изборите няма да бъдат признати.

Революционен вариант: Мадуро остава на поста си „до последно”, каквото и да се случи. Вероятна е гражданска война и/или военна интервенция. Както казват във Вашингтон: „всички опции са на масата”. Можем да си представим и продължението на гражданска война: партизански действия в течение на години… Въоръженият изход би бил пагубен за страната.

В тази драматична обстановка посредническата инициатива на Европейския съюз може да се окаже твърде важна, особено ако бъде подкрепена от папа Франциск, латиноамериканец, който досега не е взел страна и изрази само тревога за хората.

Европа на две оси

ЕС продължава да трепери от предстоящите избори за Европейски парламент (ЕП) и от „висящия“ проблем с Великобритания. През това време се очертаха две оси: Париж-Берлин и Рим-Варшава. Всъщност в Аахен (столицата на Карл Велики!) Макрон и Меркел се споразумяха за нещо повече от обща отбрана и сигурност, за две не по-малко важни неща: ново движение към федерална Европа и фактическа реализация на идеята за „Европа на две скорости“.

Другите държави-членки съзнават, че не може да съществува път на по-задълбочена европейска интеграция, заобикалящ Франция и Германия, и ще бъдат поставени пред свършен факт – или приемат френско-германския дневен ред, или се обявяват срещу него с целия риск да попаднат под знаменателя на антиевропейските сили.

Опит за алтернатива бе лансиран в хода на визитата на италианския вицепремиер Матео Салвини във Варшава.

 

„Европейската пролет“ на възраждане на истинските ценности, както я нарече Салвини, също има символен характер и препраща към Пролетта на народите от 1848 г., заявила стремежа на европейските нации за еманципация в национални държави.

Как да се конструира „националистически интернационал“ обаче е задача, за която продължава да не се вижда решение. Единственото обединяващо звено между тези формации е съпротивата срещу приема на мигранти.

Балканите – позападнавяне и нови въпроси

Ратификацията на Преспанския договор има многообразни последици. Например, албанският фактор на Балканите получава нови възможности за утвърждаване. Една бъдеща федерализация на Македония пък вече няма да крие досегашния директен риск от разпад на държавата. Русия продължава да губи инструменти за влияние в региона, след влизането на Хърватия в ЕС и на Черна гора в НАТО. Категоричната подкрепа на Запада за Гърция и за правителството на Ципрас продължава.

Вижда се и стремежът на западните сили да подтикнат и Белград и Прищина към сделка. Но решаване на междудържавен спор на Балканите посредством териториални промени незабавно би отключил „приспания“ казус с Босна и Херцеговина.

И ако западният натиск над Белград е традиционен и не се пази в особена тайна, този над Прищина все повече се засилва. Като най-пресни примери могат да се посочат позицията на американската администрация, че Косово трябва да отмени наложените мита на стоки от Сърбия или отказът на САЩ да дадат виза на косовския премиер Харадинай, разглеждан като по-голям „ястреб“ от президента Тачи.

Независимо от резервите си към политиката на президента Вучич (който неведнъж по титовски се опитва да играе между Москва и Вашингтон), Русия няма особен избор, освен на този етап да застане зад Сърбия – единственият оставащ партньор на Балканите.

Всъщност онова, което Москва може сега да предложи като гарант за своето влияние в региона, е икономическо изкушение във вид на продължението на „Турски поток“ към Централна Европа. Това би затвърдило нейната незаобиколимост. А подновеното предложение към Вучич Сърбия да сключи споразумение за свободна търговия с Евразийския икономически съюз обозначава и засилващ се натиск над сръбското държавно ръководство да се определи по-ясно в своята „двойна игра“.

Открит въпрос остава и македонският „идентитет”. Македонският национализъм, македонизмът, премина през две фази. Първата беше утвърждаване за сметка на българската история и култура. Втората, наречена „антиквизация” – за сметка на елинистичното наследство. Договорът от Преспа нанася смъртен удар на македонизма, разбиран като „антиквизация”. Остава проблемът с България.

От действията на българските институции, общественици и културни дейци ще зависи дали ще успеем отново да станем близки със страната, която ни е исторически и културно братска. Твърде много неща започват да зависят от България. Дали сме на висотата?

Епицентър

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram