Единствената идея на българското законодателство е да създава виновни лица

0
161
Идеите на законодателния процес у нас през последните години могат да бъдат обобщени в едно изречение: Създавайте виновни лица. Виновните лица винаги са уязвими, контролируеми, манипулируеми. С една дума – лесно управляеми. По тази причина законодателството ни въвежда непрекъснати, абсурдни по своята същност, задължения на гражданите – те трябва да сменят касовите си апарати с нови, подаващи не знам каква си информация в реално време (няма данни това да е намалило кражбите на ДДС), да декларират действителните собственици на фирмите си, да сигнализират в ДАНС за пране на пари, да доносничат, да оформят досиета (адвокатите и нотариусите), да ходят на обучение и да приемат планове за обучението си по пране на пари.

 

Върхът на днешната законодателна мисъл в България: Цветан Цветанов и Данаил Кирилов

 

Аз съм адвокат и не виждам какво трябва да се обучавам по един закон, освен да го прочета. Защото съм се обучавал пет години да чета и разбирам закони. На обучение да ходят онези от ДАНС, дето не са се учили нито как се четат, нито как се разбират закони.

 

Другите недомислици са свързани с декларирането на „действителните” собственици на юридическите лица, вписани в Търговския регистър. Като добавите към това дължимостта да бъдат подадени декларации и относно юридическите лица с нестопанска цел в частна или в обществена полза, смехът избива на плач.

 

Абсурдът тук достига своята кулминация. Ние и не може да очакваме друго от един законодателен процес, ръководен от Данаил Кирилов и Цветан Цветанов, но юридическите лица възникват в Късното Средновековие, именно за да обединяват много отделни физически лица в едно стопанско или алтруистично начинание – така възниква, например, акционерното дружество. И до ден-днешен юридическите лица са една от основните абстракции в правото, чрез която функционира стопанската система.

 

В акционерното дружество имаме два вида акции – на приносител и поименни. Акциите на приносител определят като собственик в дружеството този, който физически държи в себе си акциите. За смяната на собствеността им е достатъчно физическото им предаване. Този вид акции са достижение на човешката правна мисъл, което с лека ръка е напът да бъде зачертано от нашето законодателство. Само защото трябва да се декларира кой е собственик на дружеството, което не може да има действителни собственици.

 

Защото действителен собственик е този, който има акциите. А във всеки един момент това може да е различно лице. Това, разбира се, е валидно и за акциите на приносител (с особена сила), но и при поименните акции, които собственикът им може чрез джиро да прехвърли във всеки един момент, освен ако в устава на дружеството не е предвиден някакъв особен ред за прехвърлянето им – т. нар. винкулиране на акциите.

 

Не е случайно, че акционерните дружества в западните законодателства се наричат „анонимни” – Сосиете Аноним (SA) във Франция, SpA в Италия и Испания (Сочиета пер ациони). А да декларираш собствеността на нещо анонимно е… нелепост, но не анонимна, а реална.

 

Целта, както вече казах е друга – да се създават виновни лица: „Ти декларирал ли си? Аха, не си, я ела тука!“.

 

Това са най-любимите на проверяващите нарушения, защото са формални и по тях няма какво да доказваш – направил ли си декларация – не си. Толкова.

 

И гражданите не работят, а отговарят на регулаторни механизми, въведени от новата тоталитарна държава, прикрити зад славни прокламации за прозрачност, честност и коректност, по силата на закони, създадени от хора, за които тези понятия не се отнасят по никакъв начин. С нищо това няма да подобри стопанския живот и няма да допринесе за никаква прозрачност или пък стабилност в правния мир и гражданския оборот.

 

Защото

 

декларираното днес като мое дружество, утре вече ще е на Делян Пеевски и никой не може да забрани това.

 

Подставените лица не са измислени от нас и ограничаването им с глупави декларации нито е нужно, нито е ефективно, нито е възможно. Именно по тази причина работят служби като ГДБОП, ДАНС, цялото МВР и куп още служби, ръководени от прокуратурата. Невидимото не става видимо, като накараш някого да декларира нещо, а като по пътя на изследването провериш действителните взаимовръзки и зависимости на фунциониращата система от политици, олигарси и подставени лица. Гинка Върбакова каквото и да декларира, дори и да е вярно в момента на декларирането му, ще е вярно ден до пладне след това.

 

Властта не се притеснява от огромния брой фирми на чужди граждани (основно от арабски произход), на които е издала лицензи за търговия с оръжие и стоки с възможна двойна употреба, а се притеснява кой е действителния собственик на „Дунарит” и защо все още действителен собственик не е КОЙ.

 

Казаното с особена сила важи и за фалиралите приватизирани предприятия.

 

Крайно време е да се разбере, че когато един собственик фалира предприятието си, това не е престъпление. Той е фалирал и евентуално нарязал собственото си предприятие. Не държавното, а собственото. Това важи и за Банев. Обществено неприемливото поведение на този пуяк не е основание да му се търси отговорност за това, че е нарязал на скраб нещо, което е купил от държавата и то по реда на закона. И защо трябва да обвиним Банев, че е нарязал „Полимери“, а мълчим за Домусчиев, че не е инвестирал това, което е трябвало да инвестира съобразно договора.

 

Декларирането на едни обстоятелства е изграждане на кулиси на един правен и граждански театър. Въпросът у нас не е какви са кулисите. Главният въпрос в България е в задкулисието. А него не само никой не го декларира. Никой, дори и тези, на които това им е работата, не се заема да го провери и изследва, да установи взаимовръзките и зависимостите в него. Не го изследват дори и когато играчи от това задкулисие, като Цветан Василев, разкриват определени известни им части от пъзела.

 

Това е потресът в България – не фактите, защото те са се случили така или иначе, а липсата на реакция.

 

В повечето случаи на спекулативни играчи на пазара не е забранено да участват с офшорни компании, като действителни собственици на определените юридически лица. Притежанието на офшорни сметки или компании не е престъпление и не е забранена от закона дейност. Досиетата „Панама“ разкриха, че офшорни сметки и инвестиционни компании притежава дори британското кралско семейство.

 

Ако човек плаща данъците си, има правото да изпраща парите си където си иска. Или пък да получава пари откъдето си иска. Стига те да нямат престъпен произход и да са с платени данъци у нас и от мястото откъдето идват. Напълно нелепи са твърденията на определени медии, че еди коя си компания от еди коя си офшорна зона била на безработния не знам кой си.

 

Това не е вярно. Тези хора не са безработни – те това работят. Продават името си като привидни управители -собственици на офшорни компании. Просто някои от тях не работят никъде другаде, но тяхната работа е тази. И за това им се плаща и те не живеят никак зле, както и адвокатите, които обслужват тези компании. Мой колега и партньор от Лихтенщайн (цветущо княжество) обслужваше над 28 хил. компании и вземаше по 500 евро месечно от всяка една. Доста доходен бизнес.

 

Факт е, че офшорните зони имат нелош стандарт на живот, продавайки анонимност и работна сила – обикновено трябва да си съдружник с местно лице и местно лице да е управител на фирмата ти.

 

При появило се съмнение за престъпна дейност на някоя компания, тя просто трябва да бъде разследвана, без оглед на това дали е офшорна или не. Но у нас никой не прави това и

 

информацията на службите ни е сведена до зле прочетен вчерашен вестник.

 

Или до някой платен лев за такса спокойствие или пък зле изпълнена политическа поръчка.

 

Действията на държавата отразени в разглежданото тук законодателство изхождат от учението (то впрочем е библейско) за изначалната вина. Индивидът е виновен, защото съществува, не защото нещо е извършил, а защото го има, по принцип. Нещо като хубавия виц от времето на социализма: милицията глобява влизащите в София за нарушение, защото те не може да са дошли с колите си от Варна дотук и да не са нарушили някъде Закона за движение по пътищата или Правилника за приложението му. 

 

Универсумът на въвеждането на нови и нови административни тежести за гражданите – деклариране на данни, подаване на заявления, публикуване на отчети (кому ли е нужно счетоводният отчет на еди коя си фирма да виси в ТР), въвеждането на регулации чрез подзаконови нормативни актове – низ от Наредби издавани на кило от институции, за чието съществуване дори и не подозираме – има една цел: формиране на среда, в която избягването на нарушението е невъзможно, а стъпването „накриво” – гарантирано. Малък повод за продължителна репресия. Особено ако жертвата с нещо обърква някоя сметка на управляващото мнозинство. Реакцията винаги е мигновена, наказанието не изглежда правилно, но е законно, тоест справедливо, защото справедливостта винаги е въплътена в закона.

 

И ако приемем, че законът е регулация на човешкото по пътя към божественото, следва да приемем, че декларацията е основен способ за извисяването ни. Все пак и Христос е бил осъден и разпнат по тази причина – трябвало е да декларира цар ли е на юдеите.

Гласове

 

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here