Медийните видения на една брюкселска Мария

0
216
Мария Габриел Еврокомисията пусна фалшива новина: ще се бори с фалшивите новини

Еврокомисията пусна фалшива новина: ще се бори с фалшивите новини

Еврокомисията пусна неотдавна сензационна фалшива новина – обяви война на фалшивите новини. За вестител използва българската еврокомисарка Мария Габриел, която иначе би трябвало да е погълната от грижи за създаването на единен цифров пазар в Европа. Вместо това напоследък се изявява в ролята на инструктор как журналистите да си вършат работата. Все по-често я виждаме в България и причината не може да е друга, освен че това е най-подходящото място в Европа за бойно поле срещу феномена фалшиви новини. При положение че над 90% от медиите са контролирани явно или скрито от властите (чрез явно или скрито държавно финансиране и други форми на влияние), госпожата има обширен терен за битки, ако наистина ги търси.
Само че Габриел има тежък проблем – не знае как изглежда главният й враг
Тя свика в София кръгла маса на тема „Предизвикателства пред медийния сектор в Европа“, на която каза, че няма общоприета дефиниция за фалшиви новини. Досега била установила какво те не са – „не е сатира, не е мнение, не е ирония, но има намерение, има неистина“. А дефинирането им какво представляват щяла да възложи на „експертна група на високо равнище“, която до два-три месеца да свърши работа.
Когато човек не е специалист в конкретна област, се представя като специалист по въпроси, от които всички разбират – например футбола или медиите. Колкото и да е високо равнището на експертната група, може отсега да се каже, че докъдето погледът й стига, няма да открие подходяща дефиниция. Причината е следната: „фалшиви новини“ е новото название на отдавна утвърдения професионален термин „дезинформация“ (наричана простонародно „лъжа“). „Дезинформация“ пък е обратното на „информация“, т.е. тя е „не-информация“. За да я дефинираме, трябва първо да кажем какво е „информация“.
Проста работа, но непосилна
Всички имаме представа какво е информация, но в интернет могат да се открият поне 150 нейни „научни“ дефиниции, от които нито една не е задоволителна. Това понятие е толкова всеобхватно, че във философски план може да се сравнява с „време“ и „пространство“. Чрез него могат да се дефинират производни понятия, но по обратния път чрез производните не може да му се даде дефиниция, а само да се опише какво знаем, че съдържа. Така чрез известните ни примери добиваме представа за него.
Колко хлъзгав е теренът за дефиниране на информацията показва трудът „Информационна философия“ на проф. Асен Кантарджиев (юрист), който с лекота решава основния въпрос на философията – борбата между материализма и идеализма. „В последните двадесетина години на ХХ в. се появи, възникна и спонтанно се създаде информационната философия като отрицание на цялата съмнителна, заблуждаваща и безсилна „съвременна“ философия с нейните два противопоставящи се остатъка от хилядолетната история на човечеството, възгледите на идеализма и на материализма“, писа той в книгата си, издадена през 2004 г. от Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Изследвайки труда на Имануел Кант „Пролегомени“, нашият професор стигна до съкрушителен извод: Кант не е родоначалник на немската класическа идеалистична философия, а е материалист, усетил, че „нещата в себе си“ представляват сетивно неуловимата информация, присъща на материята като нейна втора производна.
Няма смисъл да задълбаваме във философски главоблъсканици, за да разберем, че първата задача, която комисарката Габриел ще възложи на своята експертна група, няма да бъде изпълнена. Можем направо да прибегнем до примери за
подобни напъни на други международни организации,
за да видим, че не водят до нищо смислено. През 1980 г. ЮНЕСКО направи опит да дефинира информацията в голям колективен труд, озаглавен „Много гласове, един свят“. Той бе плод на двегодишна работа на Международна комисия за изследване на проблемите на комуникацията, създадена през декември 1977 г. под председателството на ирландския журналист, юрист и политик Шон Макбрайд и с участието на специалисти от западния свят, бившия социалистически лагер и третия свят. Работата на тази комисия не заслужи овации, защото при тогавашното идеологическо противопоставяне трябваше да мотивира нуждата от „нов информационен ред“, който с политически средства да балансира западното информационно влияние върху останалия свят. Така още в мандата на комисията бе заложен политически дефект и тя трябваше да работи на основата на компромиси, за да намери общоприемливи формулировки. Самият Шон Макбрайд олицетворяваше този балансиран подход. Като бивш министър на външните работи на Ирландия той бе приемлив за Запада и освен това бе един от основателите на правозащитната организация Международна амнистия (Amnesty International) и носител на Нобелова награда за мир (1974). Изтокът го харесваше като носител на Ленинска награда за мир (1977), а третият свят му се доверяваше, защото бе изпълнявал и ролята на комисар на ООН за Намибия.
В комисията влизаха влиятелни специалисти – Ели Ейбъл, американски журналист и бивш декан на журналистическите факултети в Колумбийския и Станфордския университет, Юбер Бьов-Мери, основател на френския вестник „Монд“, Габриел Гарсия Маркес, колумбийски журналист и писател, Сергей Лосев, тогавашен директор на съветската агенция ТАСС, както и именити в своите страни професионалисти от Египет, Заир, Индия, Индонезия, Канада, Тунис, Холандия, Чили, Югославия и Япония. Всеки се опираше на помощта на десетки експерти, анализиран бе огромен брой публикации, направени бяха статистически изследвания.
Окончателният доклад на комисията, представен през февруари 1980 година, бе най-обобщаващият за онова време международен документ по въпросите на комуникациите. Оттогава не е правено подобно изследване.
Погрешният стартов подход – да се създаде информационен ред по политическа поръчка – доведе и до погрешен окончателен извод: новият информационен ред може да се появи чрез общи действия на държавите, особено от третия свят. Като междуправителствена организация ЮНЕСКО не можеше да излезе от сферата на междуправителственото сътрудничество, което обаче има ограничена и дори вредна роля при намеса в естествените информационни процеси. Вместо да сближи държавите, идеята за новия информационен ред задълбочи споровете и през 1984 г. Съединените щати напуснаха ЮНЕСКО, последвани през 1985 г. от Великобритания. Те смятаха идеята за нов информационен ред като атака срещу свободното движение на информация. Крахът на социалистическата система и западането на Движението на необвързаните страни заличиха до голяма степен идеологическото противопоставяне в света и темата за новия информационен ред загуби актуалност.
Сега друга междуправителствена организация, Европейският съюз (макар и с наднационални органи), е на път да повтори грешката, защото не може да предложи нищо друго освен регулация на процеси, които би трябвало да произтичат от обществена саморегулация. Как си представя например г-жа Габриел, че българското правителство ще се откаже от угодническите услуги на империята на Делян Пеевски и присъдружните медии, финансирани по едни и същи схеми на властови контрол? Медиите, които не влизат в тази схема, вече се броят на пръсти и са подложени на истеричен натиск за дискредитиране и задушаване
Ако българската еврокомисарка, която е производна на управляващата партия ГЕРБ, само за миг си помисли да изрази съчувствие към такива медии, ще отмилее на ракетата си носител Бойко Борисов, защото ще излезе, че защитава негови критици. Още по-малко вероятно е да посочи медийния монопол в България като главен генератор на фалшиви новини, който не признава професионални стандарти и дори елементарна човешка етика. В края на миналия ноември студентка в магистърската степен на Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ защити с отличие дипломна работа, в която чрез сравнителен анализ доказа, че медиите на Пеевски нарушават почти всички клаузи на фиктивния си „Професионално-етичен кодекс на българските медии“. Той бе огласен през 2013 г. с цел империята му да се освободи от контрола на общия Етичен кодекс на българските медии, приет през 2004 г., и в същото време да си запази правото да използва през каналите на властта европейски фондове, които не би трябвало да се полагат на медии, непризнаващи професионални стандарти.
В реч на 13 ноември Мария Габриел даде старт на своята инициатива срещу фалшивите новини, като набеляза четири „основни отправни точки“. Няма смисъл да се четат всички, защото още от първата личи каква медийна каша е в главата й
В нея смесва верни с вредни за обективността на информацията препоръки: „Първо, прозрачността. Без нея гражданите не могат да правят ясен избор. Злонамерените играчи не обичат светлината. Прозрачността трябва да обхваща и финансовите потоци, и източниците на информация, и механизмите за производство, и излъчване на информация.“ Вярно е, че трябва да се хвърли светлина върху скритото финансиране на медиите на Пеевски и другите храненици на властта, но да се настоява за прозрачност на източниците на информация, означава да се предизвика смразяващ ефект в обществото, защото много от тях поемат риск, като информират медиите за безобразия на властите и особено за корупция на високо равнище. Неслучайно съдът в Страсбург изрично постановява в много дела през последните 20 години, че журналистите имат право да пазят в тайна източниците на информация, пожелали анонимност. Така пише и в чл. 19 на българския Закон за достъп до обществена информация.
Но г-жа Габриел, като нова в тази област, тепърва има да прави своите малки открития, опитвайки се да я регулира./в. Сега

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here