За нещата, които не искаме да си признаем, по Великден

0
214

Великден е. Едно особено специално време от годишния календар, в което човек има поредната възможност да потърси с очите си разни добродетели, да се почувства друг – пречистен, различен, щастлив. Великден е. Период, в който е редно злобата и арогантността да бъдат приспани под тежките канари на човеколюбието и морала, за да се осмислят ортодоксални представи за живота и света. Великден е. Сега е моментът да говорим за ценности, а не по предизборни сладникаво-фалшиви кампании, които пак предстоят.

Великден е, ала атмосферата на празника е наситена с фактологически абсурди. Примерите са на брой, колкото химикалите в боите за яйца. При всички положения безспорно сигурно е – налице е крещяща битовизация на Възкресението Божие. Сред цялата суматоха около замесването на козунаци (по неписана министерска рецепта), търпеливото изчакване на втасването на тестото за курабийки, кифли, питки и всякакви продукти с превес на нишестето в тях, се открива величествената осанка на празничната Суета.

Тя задължително присъства, за да поддържа с острата си вила духа на щурото време, което подпира в гърба домакинята, чакаща едновременно от три фурни благодатна храна. Навред подскачат зайци, пиленца, кокошки и петли, разпяващи се нечленоразделно, а купички с шарени цветове провокират въображението на събралото се домочадие в ритуалното писане на яйцата.

А пък Суетата вилнее необезпокоявано по магазини, кафенета, заведения, чалготеки, кръчми, публични домове (викат им пиано барове) понеже все пак е „Свети“ петък (времето за щур и див шопинг или умъртвяване с долнопробен алкохол в кръчмата), ала никой, ама абсолютно никой не се досеща за вметката Разпети. Почивните дни са разчетени в програмната схема party, party, party, |sleep|, party, party, party и отново не е ясно какво означава „Страстна седмица”. Всъщност, бъркам – знае се, и то с точност – това е период за дива свободия.

Закуски, обеди, вечери, на маса, под маса, до маса и където видят очите – важното е удоволствието да тече, че Великден е. Интересът към празника е чисто примитивен, защото се възприема като поредно струпване на много дни почивка, в които човекът може да се отдаде на най-милото си – хляб и риалитита.

И понеже някой казва, че е редно да се надигнем от трапезата за по една свещичка в черквицата, това бива осмисляно като усилие, свързано сякаш с изкупването на грехове…

А църквата – място за колективни срещи на членовете на обществото. Близки, приятели, роднини с чепици с по 15 см ток, оръфани дънки и протрито сетре, небръснати, с мазна коса и орлови нокти се втурнали да уважат празника, ала по-скоро уважават комшията, парфюмираното гадже от вчерашната грандиозна вечер и новата кола на Митака, като обсъждат ли, обсъждат „проблемите” на другите…

Някои дори ядосани – свещеникът пее и нарежда, та им пречи да се чуват помежду си. Трети негодуват – восъкът им капел по ръцете, изсушавал кожата, как ще се появят тъй у кръчмата!? Четвърти – като озверели хищници се втурват да си запалят огънче, та през цялата Велика нощ да броят колко пъти ще изгасне, та да имат разчетна бройка на греховете си що-годе. Докато миряните обикалят храма, наедно с тях дефилират тоалети, красящи „кифли”, сметнали по-практично да отлетят от празничната литургия директно в лисичарника – дискотеката. Грим, прически, опърлени гриви, аромат на фризьорски салон и едва доловимият дъх на тамян… Великден е!

Да чухте нещо за ценности, някой да просвети за значението на Възкресението, някой да пожела да се вгледа в себе си, да потърси Доброто отвъд пазарската врява и набучената пържола на вилицата?! Празникът се превръща в светска Суета, в показна пошлост, в самозабрава, в дефиле на паркетността, посредствеността и алкохолната наркоза. А и тези съвети на господинъ Борисова да си останем за празниците по нашите курорти звучат като недодялани тийнейджърски предложения за домашен купон.

Великден за гражданите на най-бедната страна членка в Европейския съюз минава като всеки друг празник – в харчене на неспечелени пари! Агнешкото е заменено с кренвирш, домашните курабий с вносни, кифлите с подсладен и клисав хляб, а представата ни за празника – с тази от телевизията.

Великден не е в козунака със стафиди. Великден не е качен на високи токчета. Великден не е в загасналия пламък, аналог на греха. Великден не и в излишно скъпия куверт на Разпети петък…

Великден е време да помислим за неща отвъд хляба и нагона. Но ние, понеже „така сме свикнали“, сядаме пред екрана, грабваме една кифла, налитаме на една престояла агнешка мръвка (или кренвирш!), и изричаме крилатата фраза вместо молитва – „когато сме най-зле, все така да сме“! А в мига, в който поздравим някой мирянин с „Христос воскресе“, той кротко и механично-глупаво ни отговаря „мерси, и на теб!“

Великден е, уважаеми зрителе!

10004015_1071876102828380_7362875515506843908_n

                                               Румен Скрински

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here