ПЕТКО КЛИСУРОВ – Български художник

0
53

Петко Димитров Клисуров – художник-приложник и педагог, е роден в Казанлък на 29 юни 1865 г. Въпреки че името му не е достатъчно познато, с него са свързани първите стъпки на българското изобразително изкуство през 80-те и 90-те години на 19 век. Ярък представител на битовизма в изкуството след Освобождението. Известен е като най-педантичния професор в цялата история на Художествената академия. Негови ученици са били изтъкнати   български художници, сред които Владимир Димитров-Майстора, Александър Миленков, Георги Машев, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Чудомир, Иван Пенков.

Награждаван е многократно, вкл. и от Световното изложение в Париж през 1901 г.

Умира на 13 май 1933 г.

Родът на Петко Клисуров е от Клисура. След кърджалийските безчинства през 1802 г. семейството, заедно с други родственици, бяга оттам и се установява в Казанлък, слагайки началото на т. н.  Новенска махала. Фамилията на бъдещия художник е Касъров, но в младежките си години той я променя на Клисуров – в чест на града, в който са корените на семейството му. Учи в Казанлък и завършва Пловдивската гимназия. За кратко е учител в Пазарджишкото село Ветрен, а след това и в Стара Загора. Мечтае да стане художник. 

Мечтата му е на път да се сбъдне, когато през 1884 г. получава от Румелийската дирекция на народното просвещение 400 лева, с които заминава да следва в Италия. Установява се във Флоренция. Една година се обучава в частното ателие на прочутия по онова време проф. Джузепе Чаранфи, след което три години учи в Кралската академия за изящни изкуства, където строгата дисциплина и ортодоксалното изискване за абсолютно точно копиране на натурата се утвърждава като негов основен възглед за изкуството. От тези години са съхранени няколко негови етюда с креда и въглен по „Давид” на Микеланджело и картината „Бакхус” на Джовани Сансовино. Талантът на младия българин е високо оценен: по време на следването си е удостоен с четири сребърни медала. Завършва академията през 1888 г. като изграден художник-натуралист.

През следващото десетилетие след завръщането си в България Петко Клисуров, като повечето свои колеги, е гимназиален учител. Преподава рисуване в родния

Казанлък и в градовете Сливен, Варна, Пловдив и София.

Създава портрети на свои близки, сред които „Жената на художника” /1898/, както и един от най-психологически изразителните си портрети – собствения. 

Рисува няколко жанрови композиции и натюрморти с цветя и плодове, които се възприемат много по-възторжено отколкото портретите му, в които той отстоява формирания си във Флоренция възглед, че изкуството трябва максимално точно да пресъздава онова, което очите виждат. Творбите му са изпълнени технически изключително професионално, но са оценени в известна степен като студени и безжизнени, лишени от атмосфера и психологизъм.

С тези си произведения Петко Клисуров участва в първите български колективни изложби. През 1890 г. в Пловдивската библиотека подреждат изложба с негови картини и творби на Антон Митов. Представянето му на Пловдивското изложение през 1892 г. е удостоено със сребърен медал. Един от проектите му за килим е показан и награден на Световното изложение в Париж през 1901 г.

През 1899 г. Петко Клисуров е поканен за хоноруван преподавател в Рисувалното училище /бъдещата Художествена академия/ в София, така работи 9 години. От 1911-та до 1920-та година е редовен преподавател. И като педагог той строго се придържа към флорентинския академичен принцип за максимална оптическа точност при рисуването. Педантизмът му в това отношение е пословичен. Студентите му, някои от които стават големи имена в изкуството, от една страна – не възприемат крайния консерватизъм на своя учител, но от друга – признават, че благодарение на него са формирали своето сериозно отношение към изучаването на натурата.

По този повод Чудомир си спомня: „ Когато завършихме Академията… и се запитахме кой от професорите най-вече ни е научил да можем що-годе да рисуваме и да се развиваме системно и упорито, единодушно признавахме, че това е професор Клисуров”.  

В спомените на Дечко Узунов Петко Клисуров, при когото започнал да се учи най-напред, е „голям педант“, който казвал: „Защо си изместил стола? Виж зеницата на окото, малко вдясно трябва да мине – все едно един косъм, цепен на две“. „Моделът е на 4 метра, а той носи бинокъл, да видим точно къде са зениците“, спомня си Узунов, който в същото време признава: „И благодарение на това, че беше педант, ни научи много строго да рисуваме… научи ни да бъдем педанти в рисунката“.

По-безпощаден е Гео Милев, който пише: „И, естествено, не може да се очаква друг цъфтеж от българската живопис, когато всички поколения български художници са минали през школата на Петко Клисуров или Иван Ангелов, картините на които не са нищо друго, освен най-неловко, най-боязливо прерисуване на тъй наречената „форма“. Натюрмортите на П. Клисуров са съчетани наистина от живи цветя и истински сребърни съсъди – но всичко това като картина е студено до смърт“.  Художникът-приложник твори в областта на живописта и приложното изкуство.През първото десетилетие на 20-ти век Петко Клисуров създава най-популярните си творби: „Над илюстрацията”/1902/, „Децата на художника” /1905/ и „Дръндар” /1906/. Те провокират с естествеността си и са в типичния за поколението му битов жанр. През следващите години творчеството му е насочено към официалния портрет и натюрморта. Известни негови платна са:  „Портрет на д-р Русев“, „Портрет на Русева“, „Люляци“, „Натюрморт“ (1921). Специалистите определят портретите му като „типични салонни изображения в жанра“, с характерна „преднамереност и аристократична студенина“. Заедно с Антон Митов, Иван Мърквичка, Иван Ангелов и Ярослав Вешин, Клисуров утвърждава спецификата на портретния жанр и битовата композиция. Поредицата от камерни по размер творби – цветя и композиции от плодове, които рисува най-често, разкриват дългогодишното му пристрастие към натюрмортите.

Участва в международни изложби в Белград и Сен Луи през 1904 г., в Брюксел през 1905 г. и в Лондон през 1907 г. Удостоен е с руските ордени „Станислав“ и „Свети Александър“ V степен. 

Петко Клисуров се изявява и в приложното изкуство. Той прави стъклописи в Синодалната палата в София, пострадала по време на бомбардировките през 1943 г. Мозайката „Исус Христос“ в храм-паметника „Св. Александър Невски“ е копие на негова икона.  

След като напуска преподавателската си дейност в Академията през 1920 г., художникът се изолира от творческия живот в столицата. Натуралистичният подход и възгледите му за мисията на изкуството вече рязко са се разминали с художествените процеси в страната.

Петко Клисуров умира на 13 май 1933 г. в София. Името му е сред имената на малцината позабравени следосвобожденски български художници, направили първите крачки в новото българско изкуство.

Произведения на Петко Клисуров притежават НХГ, СГХГ, градските галерии на Казанлък, Стара Загора, Пловдив.

Синът му – проф. д-р Анастас Петков Клисуров (1894-1944), е известен български медик и художник-любител.

През 2011 г. в Художествената галерия на Казанлък, заедно с два ранни непоказвани етюда на Ненко Балкански, бе представен и непоказван портрет на Петко Клисуров. Творбите бяха възстановени от Стефан Аенски  по проект за реставрация на произведения на изобразителното изкуство „Казанлъшки художници“

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here