КОНСТАНТИН ЩЪРКЕЛОВ – Български художник

0
120

Константин Щъркелов /18891961/ е български художник, наричан „Царят на акварела“. Картините му и днес са сред най-скъпите и най-търсените от колекционерите. Автор е на 18 самостоятелни и една юбилейна изложби. Награден е с орден ,,Кирил и Методий’’ I степен.   

 Богатото му художественото наследство е съхранено в няколко фонда. Негови творби има в СГХГ, НИМ, Софийския исторически музей, резиденцията „Евксиноград“, в галериите на Казанлък, Стара Загора, Пловдив, Варна, Русе и др.  

По повод 125 г. от рождението му през 2015 г. галерия „Виктория“ подреди  53 акварела и рисунки на Щъркелов. През 2017 г. галерия „Лоранъ“ показа в изложбата „(Не)Познати истории“ големите теми в творчеството му: от пътешествията му, от участията му във войните, пейзажи и натюрморти с цветя. През 2018 г. галерия „Стил“ откри изложбата на художника „Български актьори“.                                                                                                      Щъркелов бил майстор и на словото. Рецензиите, пътеписите, есетата, бележките и дневниците му представляват богато литературно наследство. През 1958 г. Дора Габе пише: „Магесникът Щъркелов! Конкурира на природата и на поезията! Опасен съперник!“

Животът на художника бил пълен с превратности. Живее в Русия, пътува и рисува из Европа и Балканите, Египет и Палестина, любим художник  е на цар Фердинанд, а след това и на сина му цар Борис ІІІ, участва във войните като военен художник. Негови приятели са големите български творци Никола Вапцаров, Гео Милев, Христо Ясенов, Антон Страшимиров, Чудомир, Дечко Узунов и др.

За интересната фамилия на художника приятелят му и състудент Чудомир пише: „На Щъркелов дядо му е свещеник и бил много висок, та му казвали Щрък-Кольо и оттам Щъркольо – Щъркела. Баща му Георги е майстор обущар, а майка му – баба Мария – произхожда от Ниш. По баща са кореняци софиянци…“.                                                                                                                               Константин Щъркелов е роден на 20 март 1889 г. в София. Има двама братя – Милан и Димитър. Когато е на 13 г., умира баща му. Майка му, убедена в дарбата на сина си, спестява всеки лев, за да го изучи. Константин също работел – пеел в църковните хорове, бил статист в Народния театър, продавал вестници. В същото време рисувал. През 1906 г. постъпва в Рисувалното училище. Бил мълчалив, скромен и    трудолюбив – печелел конкурси. Но, притиснат от бедността, прекъснал обучението.

Бил на 18 г., когато с 20 лева тръгнал да си търси късмета. В Одеса, Русия, живял в манастир, рисувал и продавал картини, най-често на един грузинец-книжар. Бил доволен, щом имал парче хляб и чаша чай. След година бил в Москва, живял в квартира с шест души. Сприятелил се с младия руски писател Давид Максимчук, ходели в Третяковската галерия и така се докоснал до руското изкуство, окрилило духа му.

Но все по-често се пробуждал споменът за родната земя и за самотната му майка, превиваща гръб, за да събере заветните сто лева, с които върнала сина си отново в Рисувалното училище. В началото бил ученик на Петко Клисуров, после на Иван Ангелов и Стефан Иванов. Накрая завършил живопис през 1915 г. при проф. Мърквичка. Чудомир пише: „Спомням си едно високо, слабо момче, на което или ръцете бяха дълги, или палтенцето късо. То рисуваше с дясната и като се умореше, със същата сръчност започваше да работи с лявата ръка. Самó си правеше рамките, кутиите, палитри си изрязваше от картон и всяка сутрин пристигаше с готов акварелен пейзаж”.

След дипломирането Щъркелов обикалял България и рисувал, предимно пейзажи и цветя, правел изложби. Цар Фердинанд много харесвал картините му и откупил 27 от тях, дал му 1000 лева.

С тези пари, за него – цяло състояние, младият художник обиколил Мюнхен, Париж, Лондон, Виена, Женева, Венеция… – за 75 дни нарисувал 35 картини. После, по време на войните бил военен художник, направил над 300 скици и рисунки. Наградили го със „Сребърен кръст“. Продължил странстванията – през 1922-23 г. 11 месеца бил в Германия, а през 1926 г. предприел дълго пътешествие до Египет и Светите земи, след което представил самостоятелна изложба в Тръпковата галерия. Станал един от основателите на Съюза на българските учени, писатели и художници и на дружеството „Родно изкуство”.

През 1929 г., на 40 г., сключва брак със Соня Стойкова. Раждат им се две дъщери – Весела и Богдана, и двете – без преки наследници.

„Царят на акварела“ – така през 1926 г. при откриването на VI самостоятелна изложба на Щъркелов, в която представил 70 акварела, го нарича неговият приятел – художникът Александър Божинов. По-късно варненската художничка Кина Петрова-Кафеджийска ще каже на своите курсисти: „Той е истинският господар на най-трудната, най-нежната и най-опасната живопис – акварелната“.

„А защо с акварел?“, питали ненадминатия майстор. „Заради сиромашията, водните бои са евтини“, отговарял той. „Когато рисувам – било пейзаж или цвете, аз чувам музика… А когато слушам голям оркестър или хор, аз виждам пейзаж…“, – изповядвал художникът, създал школа у нас с последователи в акварелната живопис.

Рисувал сам, бягал от хората, за да не нарушават „единството със сюжета му“. Изпитвал страх – защото не знаел „какво ще излезе“. Рисувал винаги от натура. Колко време – зависело от слънцето. Не можел сам да оцени творбите си: „Нещо, което е излязло от душата ми, не мога да го оценя“. Много обичал картините си и след откупка по цяла седмица стоял пред тях, преди да ги даде на купувачите.

Рисувал всичко: живота на семейството си, приятелите си, официални и салонни дамски портрети, портрети на артисти от София, Варна и  МХАТ – при гостуването им в България през 1924 г., натюрморти, пейзажи – бил убеден, че на света няма по-красива страна от България. Сред най-известните му творби са: „Есен край София“, „Белоградчишките скали“, „Пейзаж. Река“, „Каналето край Вардар“, „Полски букет“, „Настроение“ и др.

Единственото му честване е през 1935 г. – 25 години творчески юбилей, съчетан с  Х-тата му самостоятелна изложба. Награден е с орден ,,Свети Александър“ ІV степен. Мнозина искрено и нескрито му се възхитили. Христо Ясенов му посвещава поемата „Пан“, а Никола Вапцаров пише в статия: „Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини да се люлеят опиянени в простора”. „Вдъхновен певец на природата. Неговите багри са ненадминати – това е музика…!“ – възкликнал Панчо Владигеров.                Цветята винаги отваряли сетивата му – рисувал ги с истинско вълнение и обич. Най-голямата украса в спретната и чиста къща в махалата Куручешме, в която живял като дете, били цветята. По-късно художникът ще съживи очарованието им върху платната си, в които чувството за колорит е определящо. Специално и почетно място в тях ще заемат розите – в нежни, преливни и прозрачни тонове, в изразителна хармония на цветовете – истинско  художествено съвършенство на акварелната му техника.  Цар Борис III бил почитател и приятел на художника, който рисувал пейзажи с царския дворец и ловните резиденции. По-късно ще нарисува Борис III и на смъртния му одър. Художникът бил и поет, и бохем. Градската легенда гласи, че веднъж те се напили с цар Борис. Причината била, че царят харесвал една еврейска красавица, но рангът му не позволявал тя да му стане любима или жена. Щъркелов бил наясно с височайшите терзания, отделил се от компанията и написал стихотворението си „Разлъка“ – „…налейте да пия от мъка, едничкият смисъл е там…“, което посветил на царя. Тази песен, превърнала се в шлагер, била любима на Борис III.  

По-късно, когато в края на 1944 г. го обвиняват, че е бил „царски човек“, в показанията си пред съда Щъркелов ще каже: „Връзките ми с цар Борис са били като на художник към любител на изкуството. Към моите картини той имаше голяма слабост. Може би под влияние на цар Фердинанд, който ценеше извънредно акварела. В мене виждаше един искрен художник и се ползувах с неговото внимание. За политика никога не съм разговарял с цар Бориса, а само около моето или въобще за чистото изкуство“.                                                                                                          Тежка за Константин Щъркелов била 1944 г. – домът му е разрушен от бомбардировките над София. Цялата покъщнина, огромна част от архива и около 200 живописни платна изгарят. Той се преселва със семейството си във Варна, откъдето е съпругата му.

Не само заради близостта му с цар Борис Щъркелов е нарочен от новата власт. Обвиняват го, че е предал на полицията приятеля си Христо Ясенов и че не се е застъпил пред съда за Никола Вапцаров. Изпратен е за 5 месеца в Централния Софийски затвор и е изключен от Съюза на българските художници. Творчеството му е отречено и забравено.

Реабилитиран е през 1953 г., членството му в СБХ е възстановено, след като вината му остава недоказана. От протоколите за разпит в края на 1944 г. е видно, че в показанията си Щъркелов е казал, че с Христо Ясенов са били в един курс в Академията и са били много близки приятели: „Той, аз и Чудомир. По неговото изчезване абсолютно нищо не знам, с Чудомир сме скърбили най-много“. Като свидетел по делото за Вапцаров е казал: „Никола Вапцаров го познавам като добър момък и талантлив поет“. След като невинността му е установена категорично, той възстановява приятелските си отношения със семейство Вапцарови и до смъртта си им гостува в Банско, рисува портрети на Вапцаров и на майка му Елена.

През 1958 г. Щъркелови се завръщат в София и си построяват нов дом, който днес носи името на художника. Той продължава да рисува – прави по поръчка тематични композиции в естетиката на соцреализма и всичко, което изискват от него. През 1959 г. заедно с Александър Божинов работи по изписването на паметника на връх Шипка.
През 1960 г. в София е организирана юбилейна изложба по случай 70-годишнината от рождението и 50-годишната творческа дейност на художника. Той получава орден „Св. Св. Кирил и Методий“ I степен. Само няколко месеца след това, на 29 април 1961 г., на 72 г., Константин Щъркелов  умира. Написаното в дневника му във връзка с подготовката на изложбата звучи пророчески: „Не помня в живота си толкова да съм бил погълнат от работа. Може би това е лебедовата песен, но ще трябва да я изпея…“.

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here