НИКОЛА КОРЧЕВ – Опълченец

0
48

Никола Корчев /1836 – 1921/ е знаменателна за българската история личност. Опълченец-поборник, спасител и последен знаменосец на Самарското знаме, защитил с тялото си своя командир Павел Калитин по време на битката за Стара Загора през Руско-турската война 1877-1878 г., за което е награден с орден за храброст „Св. Георги“ – IV степен.

По време на откриването на паметника на връх Шипка през 1902 г. Самарската светиня е в неговите ръце. Там художникът Ярослав Вешин вижда достолепния знаменосец, след което рисува знаменитата си картина „Самарското знаме“.                   Името на Никола Корчев носят носят читалището в с. Долна Диканя, Радомирско, улица в гр. Варна, ПГ по жп транспорт в София.

Големият скулптор Никола Корчев, внук на опълченеца, е автор на паметника с образа на своя дядо – за да напомня за голямата му храброст.
Никола Павлов Корчев е роден през м. март 1836 г. в с. Горна Диканя, Радомирско, тогава Самоковска епархия. Оженил се млад, на 19 г., за мома от с. Долна Диканя и заживели там. Бил заможен, негова била воденицата в селото.
Никола бил едър мъж, здравеняк с исполински ръст – около 2.10 м, а с опълченския калпак – 2.30. Имал буен и непокорен нрав.

Една нощ, било през 1872 г., в дома му пристигнали двама турци, пили ракия и поискали в къщата да останат само жените. Там била и съпругата на Никола. Той и баща му излезли. Но се върнали с брадви, съсекли турците и ги заровили край воденицата. Според някои, именно тази история Иван Вазов е пресъздал в „Под игото“. Семейството трябвало бързо да бяга. Качили се всички на каруцата и тръгнали към Самоков, където мъжете се хванали на работа в ковачницата.

Но буйният нрав на Никола се проявил отново. Една нощ той влязъл в дома на гръцкия владика Лудия Матей, изнесъл го на гърба си навън и му показал пътя за Гърция, като му заръчал да не се връща повече в Самоков. И пак бил принуден да се крие от турските власти. Приютявали го будни българи-бунтари, докато не решил да замине за Цариград, където станал локомотивен машинист в Барон-Хиршовата железница и започнал да изучава железничарското дело. Според правнучката му Константина Корчева, той бил първият български железничар. Когато го назначили да кара влак по линията Русе – Варна, с него на няколко пъти, скрит във вагона за въглища и дърва, пътувал дяконът Левски, който често ходел до Букурещ, за да прави събранията на революционния комитет.                                                                                               Никола Корчев не търпял някой да засегне честта му. Било на Трифон Зарезан. Заедно с красивата си съпруга, тогава бременна, отишли на мегдана да празнуват. Един турчин закачил жена му, Корчев го хванал за единия крак и го разчекнал. Наложило се бързо да избяга в Букурещ. Там се свързал с българските емигранти. Когато се сформирало Българското опълчение, се включил в състава на Трета опълченска дружина под командването на подп. Павел Калитин. Именно на тази дружина било възложено да пази Самарското знаме, един от символите на Освобождението, единственото знаме в историята на България, наградено с орден „За храброст“.

Ушили го монахините от Самарския девически манастир. То е трицветно – в червно, бяло и синьо. От едната страна – украсено с лика на Чудотворната Казанска Богородица, а от другата са извезани образите на светите братя Кирил и Методий. На специална церемония, след тържествен молебен, в Плоещ на 6/18/ май 1877 г. знамето било връчено на българските опълченци от кмета на град Самара. С позлатени пирони  то било приковано към специален прът. Първия гвоздей забил княз Николай Николаевич, а последния  – старият войвода Цеко Петков, който благославил светинята с думите: „Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край по цялата многострадална българска земя, нека изтрият с него скръбните си очи нашите майки, жени и дъщери“. Знамето тържествено било връчено на унтерофицер Антон Марчин – първият знаменосец.
По време на Руско турската война 1877-1878 г. руската армия била разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден, състоящ се само от 12 х. души под командването на ген. Йосиф Гурко. Към него било зачислено Българското опълчение. Задачата на отряда била да овладее старопланинските проходи и да не допусне преминаването на турски войски от Южна в Северна България. За броени дни Предният отряд освободил Търново и, прониквайки в Южна България през Хаинбоазкия проход, освободил и Казанлък и Стара Загора. Срещу руските воини и българските опълченци обаче се насочва 40-хилядната армия на Сюлейман паша, която има за цел да се прехвърли на север от Балкана и да подсили турските сили там.

На 19/31/ юли 1877 г. е героичната битка за Стара Загора. Българските опълченци получават своето бойно кръщение в това неравно сражение. Бранейки знамето, загиват знаменосците унтерофицери Антон Марчин и  Авксентий Цимбалюк и опълченецът С. Минков, трима са ранени. Безпримерен е подвигът на подп. Калитин, който пада убит при спасяването на знамето. Никола Корчев, с 11 рани, го защитавал с тялото си. На бойното поле той бил жива хала. Спонтанно се сформирала знаменна група, в която бил и Корчев. Последвал свиреп ръкопашен бой. Когато видял, че Калитин пада, с невероятна храброст той се добрал до знамето, изтръгнал го от противника, откъснал го от дръжката /затова дръжката на знамето е счупена/ и го предал на един млад опълченец, който изнесъл знамето от полесражението. За подвига си Никола Корчев бил награден с орден за храброст „Св. Георги“ – IV степен. Знамето било носено и в битките при Шипка и Шейново.                                                                                                                                    През 1997 г., по случай 100-годишнината на Руско-турската война, в Стара Загора е издигнат паметник на Самарското знаме в Мемориалния комплекс „Бранителите на Стара Загора – 1877 г.“.  Днешното знаме на Самарска област в Русия, прието през  1998 г., е базирано на Самарското знаме.

След войната Трета Опълченска дружина е преобразувана в Трета Радомирска пехотна дружина. Самарското знаме е поверено на нея, за да се пази в гарнизона ѝ в Радомир. Там то се съхранява до демобилизирането на дружината. През 1881 г. е предадено в Царския дворец, където се пази до 1946 г., след което е дарено на Националния военно-исторически музей.

Никола Корчев със съпругата си и сина им Иван се установили във Варна, където се родил и вторият им син – Атанас. Живели в голяма къща в центъра. По това време там турските, арменските и гръцките къщи били хаотично разхвърляни. Никола се заел със строително предприемачество. Бил много уважаван от варненци, те го тачели наравно с кап. Петко Войвода. Двамата издействали  много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.

Но бунтовният нрав на Корчев довел до това, че се опълчил срещу цар Фердинанд.
Хванал юздите на конете му и му казал, че за един предател, който не работи за българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това, че се противопоставил на царското семейство, независимо от заслугите и медалите, които имал, не му била отпусната поборническа пенсия. Преживявали с пенсията на съпругата му и с това, което изкарвал синът им Иван, завършил инженерство в Швейцария.                                                                                                                            През 1902 г. на връх Шипка са организирани грандиозни тържества по случай 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава е открит и осветен новопостроеният храм-паметник. Били поканени всички живи опълченци. С униформите и пушките те се строили за парада. Всички дружно решили, че Самарската светиня може да бъде поверена само в ръцете на спасителя й – дядо Никола Корчев. Художникът Ярослав Вешин видял достолепния знаменосец и след години му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със знамето в ръце.

Старецът пристигнал с трена от морето. Рисуването продължило 4-5 месеца. Било като ритуал: Никола Корчев обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и оттам със знамето, съпроводен от гвардейци, тръгвал към ателието на художника. Софиянци го приветствали по улиците и му ръкопляскали. В ателието често ходел и Вазов и разговарял с опълченеца, който бил рядко сладкодумен и интелигентен човек, разказват близките. Перфектно владеел турски и гръцки, но в къщата си не позволявал нито една дума да се проговори на чужд език.

Картината „Самарското знаме“ е завършена през 1911 г. и става много популярна.                                                                                                                                            Между Корчев и Вешин се зародило голямо приятелство. Чешкият живописец  нарисувал още една картина със Самарското знаме, която днес е в неизвестност. Никола Корчев завършва земния си път на 29 август 1921 г. На погребението му се стича цяла Варна. Изпратен е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събира костите му и ги предава в храма-костница на Шипка, където почиват и днес.

През 1981 г. наследниците на дядо Никола Корчев предават всички материали, с които разполагат, на Националния военно-исторически музей. Сред тях са оригинални подписи на Филип Тотьо и Стефан Караджа, Георгиевски кръстове, ордени, сабя, униформа, много снимки на опълченци. В семейството останала само една реликва, която никой нямал право да докосва – кристален сервиз, подарен на Никола Корчев от императора на Русия  по случай честванията през 1902 г. на връх Шипка.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here