ЙОСИФ ГУРКО – Руски генерал

0
234

Йосиф Владимирович Гурко (1828 – 1901) е руски офицергенерал-фелдмаршалграф, известен с огромната си роля в Руско-турската Освободителна война, 18771878, в която записва името си като освободител на редица български градове.                        След войната е генерал-губернатор на Санкт Петербург, Одеса и Варшава. Удостоен е с много награди: ордените „Св. Анна“, „Св. Станислав“, „Св. Андрей Първозвани“, „Св. Владимир“, „Св. Георги“, „Св. Александър Невски“, на Белия Орел, Кръст „За военни заслуги“, медал „За храброст“.

България до днес пази памет за генерала: няколко селища и много улици в различни градове носят името му, в негова чест са издигнати паметници, последните от които – в София, 2013 г. и в Гурково, 2014 г.

Потомците на ген. Гурко посещават страната ни по повод различни чествания, свързани с Освободителната война.

През 2018 г. се навършват 190 г. от рождението му.

 „Ако е истина, че хората се раждат военни, то Йосиф Владимирович се е родил военен“, пише руският писател Олег Михайлов в „Героите на Шипка“. Баща му – Владимир Йосифович, потомствен дворянин от беларуски произход, генерал, е участвал във войните в Кавказ. Радвал се, че синът му мечтае да стане военен. С жена си – Татяна Александровна, преди брака – баронеса Корф, освен Йосиф, роден на 16 юли 1828 г. в Новгород, имали и четири дъщери. На 18 г. Гурко завършва Императорския Пажески корпус и постъпва на служба в Гвардейския хусарски полк.     Живей с кавалерията, но умри с пехотата. С тези думи той се включил в Източната война. В Севастопол, в Образцовия пехотен полк, за да опознае пехотната служба, сменил пагоните си на ротмистър на гвардия с пагони на майор от армията. След войната бил командир на ескадрон, отличен кавалерийски офицер. От 1860 г. – личен адютант на император Александър II. През 1862 г., с чин полковник, бил отчислен и в продължение на 4 г. изпълнявал в различни губернии поръчения, свързани с реформите на Негово Величество. Действал директно и безпристрастно. Когато от III отделение – висш орган на имперската полиция, му предложили сътрудничество,  незабавно поискал да излезе в оставка – повод А. Херцен да напише: «Флигел-адюдант Гурко е символ на доблест и чест». Участвал в освобождаването на руските селяни от крепостничеството – 1862 г., и в потушаването на Варшавското въстание -1863 г., имащо за цел да освободи Полша от руско владичество. Вече генерал-майор, 6 години бил командир на Гренадирски полк, а от 1876 г. – на дивизия.

В Руско-турската война, 1877-1878, ген. Гурко се отличава с изумителното  си мъжество и таланта си на военачалник. След форсирането на Дунав на 27 юни 1877 г. в първия /„настъпателен“/ период руските войски са разделени на 3 отряда: Западен – с 35000 войници, Източен – с 80000 и Преден – с едва 12000 бойци с командир ген. Гурко, вкл. и съставът на Българското опълчение. По пътя си към Балкана през юли Предният отряд превзема Търново, преминава Стара планина през Хаинбоаз и установява контрол над Шипченския проход. Освободени са Казанлък и Стара Загора.  Освобождението на Казанлък и Стара Загора: първото освобождение на Казанлък е през лятото на 1877 г., когато отрядът на ген. Гурко идва откъм Хаинбоаз. Казанлъчани помагат с хляб, жито, обувки, сено, започват и да се самовъоръжават. В Девическия манастир е открита болница. Гурко е повишен в чин генерал-лейтенант и награден с орден „Св. Георги“, 3-та ст. – „В награду мужества, храбрости и распорядительности, оказанных при взятии Казанлыка и Шипки“.

Успехите му предизвикват паника в турското командване и в края на юли 1877 г. то стоварва в Южна България 40-хилядна армия – на Сюлейман паша, която трябва да премине Стара планина, да се съедини със силите на Осман паша в Плевен и да изтласка руските войски на север от Дунав.

Предният отряд започва епични битки. Боевете при Нова Загора завършват с отстъпление. За Стара Загора ген. Гурко се сражава въпреки огромното превъзходство на противника. Най-голямото сражение – 3 500 души срещу 15-хилядна турска войска, е при Джуранлии, дн. Калитиново. Стара Загора е опожарена, населението е подложено на жестоки издевателства и убийства. Оживелите се спасяват с бягство към Северна България, за където се отправят и бежанци от Казанлък. Освободителните войски се оттеглят в проходите на Стара планина.

Окончателното освобождение на Казанлък идва с второто, зимно, настъпление на руските войски и българското опълчение на 8 януари 1878 г. В Папазовата къща се разполага Главната квартира на руската армия и е настанен ген. Гурко. Водят се първите преговори за прекратяване на войната и за условията на бъдещия мирен договор, подписан впоследствие на 3 март 1878 г. в Сан Стефано.

През втория период на войната, наречен “борба за надмощие”, август – декември 1877 г., руското командване си поставя две основни задачи: отбрана на Старопланинските проходи и превземане на Плевен. Предният отряд е разформирован. Частите му са включени в новосформирания Южен отряд на ген. Радецки, който с 6500 души осуетява опита за пробив на Шипченския проход на Сюлейман паша.

През октомври 1877 г. на ген. Гурко е поверено командването на Западния отряд от 70 х. души, с който да осигури тила на руските войски при Плевен. В него се включва и дивизията му, която той лично докарва от Санкт Петербург. Отрядът води тежки, но успешни сражения при Горни Дъбник и Телиш, за което генералът е награден със златна сабя „За храброст“ с брилянти.

Хладнокръвието му при бой поразявало всички, подчинявали му се дори командирите с по-висок чин. На офицерите си казвал: „При правилно обучение боят не е нищо особено. Той е като учение, само че изисква още по-голямо спокойствие и още повече ред“. А  на войниците: “Ето ви минутата, в която трябва да се окажете достойни… Нашето ура врагът няма да понесе!“. Западният отряд затворил блокадния пръстен около Плевен, Осман паша не могъл да го пробие и се предал. Ген. Гурко настъпва  към Орхания, дн. Ботевград.

Зимният Балкански поход. През третия, заключителен, период на войната – декември 1877 – януари 1878 г., руското командване подготвя план за генерално настъпление.

Западният отряд на ген. Гурко, когото войниците наричали „Генерал Напред“, при нечувана смелост и издържливост, в преспи и мразовита буря, извършва трудния зимен преход през Балкана, смятан за непристъпен. Тъй като някои командири се противили, Гурко, който не понасял личните удобства да се поставят над войнските  задължения, заявил: „Ако на големите хора им е трудно, ще ги сложа в резерва, а аз ще тръгна напред с малките хора“.

Генералът смайвал всички с бодростта и енергията си, поделял наравно трудностите, нощувал под открито небе около огъня, ядял сухари като всички войници.

Оръдията били разглобявани и пренасяни. На един от проходите му доложили, че артилерията не може да бъде вдигната на ръце. „Железният генерал“ заповядал: „Измъкнете я със зъби!“

След суровия поход, определян като подвиг, предрешил войната, Гурко влиза в Софийското поле.

Освобождаването на София. При Горни Богров, след кратък сблъсък, готовите за отбрана на София турски части се оттеглили.

На 4 януари 1878 г. Йосиф Гурко е посрещнат в София с хляб и сол и с тържествен звън на камбани. Булевардът, по който минал с войската си, днес носи неговото име. Из града все още димяли пожари, запалени от бягащите турци. София била свободна.

Към Одрин. През Ихтиманския проход ген. Гурко се насочва към Пловдив. При невъобразим студ войската му преминава река Марица и води тежки боеве с турците, които губят 20 х. души и 114 оръдия. След освобождаването на града Гурко се придвижва към Одрин, към който след ожесточени победни боеве с 23-хилядната войска на Вейсел паша при Шипка-Шейново, настъпва и ген. Радецки. На 20 януари 1878 г. Одрин е превзет. На войната практически е сложен край. Високата порта е принудена да подпише Одринското примирие.

Войските на ген. Гурко заемат близкото до Константинопол градче Сан-Стефано, където на 3 март 1878 г. е подписан мирният договор.

За лични бойни заслуги и редица блестящи подвизи на войските му Йосиф Гурко е награден с орден «Св. Георги», 2-ра ст.

Пълководческите качества и несъкрушимостта му му донесли огромна военна слава и признание. Някои военни историци го наричат «победителят във войната от 1877-1878 г.». Военната енциклопедия на Ситин го характеризира така: «Строен, слаб, с големи посивели бакенбарди, той се държи така, че изглежда по-висок от всички, а със своята кипяща енергия и смелост върху коня – и по-млад от всички. Фигурата и острият му поглед излъчват вътрешна сила и непоклатима воля. Не всички го обичали, но всички го уважавали. При цялата си строгост той ценил и уважавал войниците си, а те му вярвали като на баща-командир“.

След войната в Русия Гурко получава множество отличия и титлата граф. В периода 1879-1894 г. е назначен от царя за губернатор на Санкт Петербург, после на Одеса и на Варшава – за 11 години, със задача от Александър III да русифицира Полша. Гурко провежда военни обучения, ръководи строителството на крепости и пътища. Русификацията се извършвала с всички средства, вкл. с жестокост и насилие, което превръща ген. Гурко за поляците в мрачна фигура.

След завръщането си е награден с още отличия, повишен е в най-висшето звание – генерал-фелдмаршал, след което се оттегля от военното дело. По предложение на царя става член на Държавния съвет.                                                                                                                                        На 33 г., през 1861 г., Йосиф Гурко се жени за  графиня Мария Андреевна Салиас-де-Турнемир, дъщеря на писателката Евгения Тур. Според някои, Александър II дълго не можел да му прости тази женитба – заради неблагонадеждния начин на живот на неговата тъща, привлякла вниманието на III  отделение. В мемоарите си тя пише, че любимият й зет цял живот останал чужд на висшето общество, изразявал се директно и не прощавал даже на величествата и височествата, заради което в двора получил прозвището «бодил».

Семейният живот на съпрузите обаче се оказал изключително удачен. Те живеели дружно, никога не се карали, дори не спорили. През 1884 г. М. Андреевна е наградена с орден «Св. Екатерина».

Имали 6-ма синове, трима от които починали рано. Останалите трима – Василий, Владимир и Дмитрий, земали ръководни постове в руското военно разузнаване.

Ген. Йосиф Гурко умира на 73 г. през 1901 г. в семейното си имение Сахарово, днес в гр. Твер, побратим на В. Търново. Положен е в семейната гробница в църквата „Св. Серафим Волоцки“ в Твер. През 2011 г. е препогребан в Сахарово заедно със съпругата си. В негова чест там са изградени паметник и музей.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here