ЛЮБОМИР КАБАКЧИЕВ – Български артист

0
5196

Любомир Петков Кабакчиев – български актьор и театрален режисьор, е роден на 1 декември  1925 г. в Казанлък.

Той е председател на Съюза на артистите в България от 1970 до края на живота си.  Удостоен със званието Народен артист, член на ЦК на БКП, носител на много държавни отличия. Целия си творчески живот прекарва на сцената на Народния театър „Иван Вазов” и в киното. Почетен гражданин на Стара Загора от 1969 г.

Умира на 11 август 1986 г. в София.

Общинският театър в Казанлък носи името на своя именит съгражданин. „Любомир Кабакчиев, или театърът като нравствено страдание” е книгата, която Севелина Гьорова посвети на големия актьор.

Бащата на Любомир – Петко, е завършил право във Франция и Швейцария, но се върнал в Казанлък и станал един от най-уважаваните  адвокати, защитник във все сложни дела. Убеден антифашист, преди 1944-та е първият председател на ОФ в града. След 9 септември отказал да бъде народен обвинител и адвокатските му права били отнети. Отличен и ловък професионалист в правото, той бил деликатен в отношенията си с хората. Майката – Стефания, пращала почти цялата си учителска заплата на бъдещият си съпруг, докато бил в чужбина. Въпреки че била „примадона” в местния самодеен театър, била скромна, общителна и весела, смятала, че на този свят няма лоши хора.
Наричали тримата синове на Кабакчиеви – Любомир, Георги и Христо „буржоазни момчета”. Дядо им Христо бил колоритен и обичан селски даскал, песнопоец и веселяк. По-късно, когато става актьор, за Любомир Кабакчиев  ще важи мнението, че е „трето поколение интелигент“. Той бил пълен отличник, блестящ рецитатор, свирел на цигулка. Яворов бил любимият му поет, дълбоко познавал и се прекланял пред руската литература. Играел в спектакли на читалище „Искра”. Бил известен с отзивчивостта и готовността си да помогне на всекиго, затова му казвали Даскала.

Адвокат или актьор? В крайна сметка – и двете. Баща му настоявал да избере адвокатската професия. Любомир обаче бил увлечен от сцената. И тъй като се колебаел, заради своята стеснителност, дали става за актьор, записал право в Софийския университет. Когато бил в трети курс, на едно тържество артистите закъснявали и се наложило той да запълни времето – рецитирал „Писмо“ на Вапцаров. Аплодисментите на колегите му го насърчили да се яви на изпит във ВИТИЗ. Приемат го в класа на Кръстьо Мирски. По време на трудната първа година на следването, взел и всички останали от правото изпити. От баща си бил наследил да „довършва всичко, с което се захване“.
Още като второкурсник във ВИТИЗ младият Кабакчиев е поканен да се снима в един от ранните ни игрални филми „Утро над родината“, в който изгрява звездата и на Апостол Карамитев. Филмът е приет възторжено, а двамата обаятелни актьори стават много популярни.

Годината е 1956-та, третият сезон на Кабакчиев в трупата на Народния. Първата му голяма роля на сцена е в пиесата, играна 13 години – „В полите на Витоша” на П. Яворов. Кабакчиев постигнал изключителен образ и заради отличната си игра, и заради великолепното съвпадение на своите природни данни с физиката и характера на героя.

По-късно с Карамитев са партньори и в няколко спектакъла на Народния театър – в  „Амазонката“ по Б. Райнов, „Цената“ от А. Милър, а „Монахът и неговите синове“ е истинският им триумф – в него Л. Кабакчиев е в ролята на стария цар Борис – Покръстител. За последен път, преди Апостол Карамитев да бъде покосен от рак, те се срещат на сцената в „Двубой на столетието“ – Кабакчиев е Георги Димитров, а Карамитев играе Хайнес. Следва впечатляващата главна роля на актьора от Казанлък – „Почивка в Арко Ирис“, първият спектакъл у нас, в който се обиграва и зрителната зала. От своя образ Кабакчиев успява да направи реален човек – благороден, жертвоготовен, но и раздиран от съмнения, податлив на женския чар… „Винаги вътрешното е било определящо за мен“, казва той в интервю за сп. „Театър“.

Следват силните му роли в „Протокол от едно заседание“, „Тази малка земя, „Душата на поета“, „Чайка“ . Три пъти Кабакчиев играе ролята на Федя Протасов от „Живият труп” на Толстой – като студент в IV курс, в Народния театър и по-късно в Кюстендил, където сам поставя пиесата. Въпреки това, винаги смятал, че този сложен образ е останал „недоизигран”. Такъв е и образът му на Иван в „Братя Карамазови” – труден и двойнствен, класически, както и в „Деца на слънцето“ на Горки. Според критиците, актьорът бил неузнаваем в кожата на Павел Протасов. Два коренно различни образа пресъздава Кабакчиев в спектакли по блестящия абсурдист Едуард Олби. Той е безцеремонно ироничният, забавен, язвителен Джордж от „Кой се страхува от Вирджиния Уулф“ в камерния Театър 199 и  Ричард от „Всичко в градината“ на академичната трупа. Заради ремонт в Народния театър премиерата е на сцената на Сатирата, а после се играе 166 пъти.

По повод 100-годишнината от рождението на Г. Димитров на голямата сцена в НДК трябвало да се играе пиесата „Пожарът” на Иван Радоев. Очаквали много гости, вкл. Т. Живков. В последния момент обаче Стефан Гецов отказал да играе. Директорът на театъра Дико Фучеджиев щял да получи инфаркт. Примолил се на Кабакчиев, който след дълго мълчание приел да спаси премиерата. „Беше изключително отговорен човек. За актьорско честолюбие при него и дума не можеше да става“, коментира Н. Антикаджиев, присъствал на разговора, автор на книгата  “Аз познавах тези хора – 15 години по-късно”.                                                                                                     

Бил обаятелна личност, интересен и дълбок в прозренията си актьор. Той създавал хора, а не образи. В това била голямата му и истинска актьорска тайна. Следвал тази тайна и в преподавателската си работа.                                                                            Тези, които са били близо до него, споделят, че като човек бил фин и мек, скромен и винаги  внимателен. Никога не избухвал, не псувал, не нагрубявал. „Бъди жив и здрав!” – с това пожелание неизменно завършвали разговорите на Кабака, както го наричали в обкръжението му. С дамите бил изискан и галантен кавалер. За да гради силни характери, не му било необходимо да бъде дързък, шумен и чепат. Самият Кръстьо Мирски, големият ни режисьор, казвал: „Предпочитам скромния актьор – като Кабакчиев, който не се стреми непременно да привлече вниманието, а търпеливо, вдаден в себе си, изпълнява своята мисия”.                                                                                                                                            За деликатния, възпитан и винаги добронамерен Кабакчиев вървели дори вицове в гилдията – 16 години той бил председател на Съюза на артистите. При него върволицата не спирала – нямал работен ден, приемал дори и в гримьорната си в театъра, докато се готвел за сцената. Недоволни, обидени, затруднени и т.н. театрали се нижели – на кого да се направи достоен юбилей, кой да се оплаче, че не му дали любима роля дори и като дубльор, друг да иска семейна карта за почивните станции…

Много преди да стане председател на СБА, Кабакчиев спасил колегата си Андрей Чапразов от арест и лагер. След събитията в Унгария през 1957-ма волнодумният Чапразов казал в компания: „Сега да му мислят какво ги чака комунистите!“ И веднага някой донесъл в ДС. В театъра униформените попаднали на Кабакчиев, който успял да ги излъже, че колегата му е заминал, после го предупредил да се скрие известно време от София. А сам отишъл при височайшия си съсед Григор Шопов, шеф на МВР, да го разубеди, че онова са „емоционални приказки” на Чапразов и да не го закачат. Благодарение на Кабакчиев същият този Чапразов, Славка Славова и Татяна Масалитинова станали народни артисти, въпреки че не членували в БКП.

Било през лятото. Театърът бил във ваканция. В двора на калоферската семейна къща актьорът се радвал на внука си Любчо. Казал на близките си, че е уморен. Това са последните му думи. За да не ги притеснява, влязъл вътре. Инфарктът го покосил внезапно, едва на 61 години, на 11 август 1986-та. Приятели и колеги научават тъжната вест, пръснати по морета и планини.  „С него безвъзвратно си отива нещо неповторимо, рицарски благородно и изискано“, пише С. Гьорова.                                                                                                                   Година след смъртта му в София в словото си при удостояването й с Доктор хонорис кауза на ВИТИЗ ръководителката на Американския център на Международната театрална организация  Марта Коание, осъществила няколко лични срещи с Любомир Кабакчиев, говори главно за него: „Влюбих се в Любо Кабакчиев веднага, щом го срещнах – така, както щом го срещнеше, в него се влюбваше целият свят… Мисля, че той беше театрален светец…“

Днес името на Любомир Кабакчиев носят театърът в Казанлък и улицата към Тракийската гробница. Паметен знак е поставен на сградата на НЧ „Искра”. Отвъд океана, в САЩ, в Балтимор за големия българин напомня барелеф, изработен от Валентин Старчев по поръчка на американски актьори. Благодарение на Л. Кабакчиев е осъществено турне със спектакъла „Ретро”, в който той играе една от главните роли. Друг голям скулптор – Величко Минеков, е изваял надгробния паметник на Кабакчиев в Софийските централни гробища.     Неувяхващата роза на ред 1, стол 1. На 20 октомври 1998 г. по време на официалната церемония по откриването на професионалния театър в Казанлък на името на Любомир Кабакчиев бе въведена традицията: на всяка премиера на нов спектакъл на театралната трупа място №1 на първия ред в зрителната зала символично да бъде запазено за патрона на театъра – с бяла лента с името и фамилията на актьора и червена роза.

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here