ДОРА ГАБЕ – Българска поетеса

0
1120

14Тя е сред перлите в българската поезия. Забележителна преводачка.  Родена е през 1888 г. в днешното село  Дъбовик, Добричко. Следва в университетите в София, Женева и Гренобъл. Във връзка с преводаческата си дейност многократно е  в чужбина. Изнася сказки по проблеми на българската литература. Редактор е на поредицата „Библиотека за най-малките“ и на сп. „Прозорче“.

Дългогодишна председателка  на българския ПЕН-клуб.

Авторка е на десетки книги за възрастни и деца.

Превежда европейските класици – от полски, чешки, руски, френски и гръцки езици.

Книгите „Някога“, „Почакай, слънце“ и други нейни творби са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.

През 1968 година е удостоена със званието „Почетен гражданин на град Добрич“.

Умира на 16-ти ноември 1983 г.

 

Може свят да ни се завие от броя на хората, които е срещала през своите 95 години. И когато някой я питал как е достигнала до тази библейска възраст, с най-милата усмивка тя отговаряла: „Просто живях!”                                                            След Освобождението младият народоволец от Одеса Петър Габе и жена му Екатерина оставили богатия си търговски дом и поели пътя към България, за да получат от пустеещата плодородна земя. В огромната каруца до железния плуг били китарата, цигулката, медицинските книги, томовете на руските класици. Разпрегнали конете в окаляното добруджанско селце Дуван юваса и се заселили в една изоставена къща.                                                                     Баловете и изисканите обноски били вече само сън. Петър Габе заорал добруджанската земя с първия железен плуг. Четял земеделски книги и учел добруджанци как по-добре да сеят и жънат. Воювал за премахването на лихварството със закон. Благодарните селяни го избрали за депутат. А Катя лекувала хората, те много я обичали.                                                                                В един горещ ден върху житената земя се родило момиченце. Наченали се дните на Тодорка Габе. Майка й казвала: „Она родилáсь в рубашке”. Родила се, повита в риза. Поверието за щастие. От своето детство Дора Габе взела Добруджа. И морето. Учението много не й вървяло, но се прочула като най-добрата математичка. Полека-лека се извайвал образът на красива девойка със замечтани, малко тъжни очи, с изящен профил и меки движения на ръцете. Животът й потеглил  – стъпка по стъпка – цяло столетие!                                                                                                   „Вие сте родена да бъдете поетеса”.  Пророческите думи били на Яворов. Никога не увяхнали уханията на онези теменуги, които поетът пращал всяко утро в хотелската стая на Дора Габе, за да изпишат заглавието на нейната първа стихосбирка „Теменуги”. Почти всеки ден писмата му пътували до нея, където и да се намирала – в страната или в чужбина. А тя му пращала всяко свое стихотворение. Творбите на Дора Габе ставали все по-добри, а поетът не спирал да се възхищава на таланта й, както и на нейната красота. „Дружбата с Яворов аз пазех като най-скъпо нещо, – казвала поетесата, – той е свързан с целия мой умствен и духовен живот.”                                                                                                     „Аз обичам истински само Яворов.”. Тя обичала Яворов. Мислела и мечтаела за него. „Пазете се от мен, пазете се да не ме обикнете, – предупреждавал в писмата си той. – Оставете ме да ви обичам само аз.” Дора Габе считала, че са ги разделили хората. И предприела решителната крачка – въпреки молбите му, заминала за чужбина. Но любовта не умира така лесно. Въпреки, че в неговия живот вече имало Мина, а в нейния дръзко навлизал Боян Пенев. Отношенията им се заплитали като бодливо кълбо. Яворов озлобявал и ставал хаплив, а Дора страдала в разплаканите си нощи.                                                                                  Животът продължил. По два различни пътя. Неговият – с Лора. Нейният – с Боян Пенев. Вероятно огромният интелект на философа и естета на България е тежал над душата й. Тя му показвала стиховете си твърде рядко. Без да разтрогват брака си, те се интересували един от друг, споделяли си, гостували си. Само благодарение на него Дора Габе била близка с прочути музиканти, художници и писатели, между които Пенчо Славейков, Иван Шишманов, Иван Вазов, Елин Пелин,  Димчо Дебелянов.                                                                                                                          Когато Яворов се жени за Лора, първият дом, в който я въвежда, е този на Дора Габе и Боян Пенев. Двете семейства си ходели на гости и се разхождали в планината. На един такъв излет до Витоша Дора Габе си спомня погледа на Яворов, който й прошепнал:Боже мой, какви очи имате само! Златни, живи, необикновени. И съвсем зелени. Сякаш е плиснало в тях зеленото на гората.”                                                                                                                                  Когато един ден Дора Габе попитала Лора защо са им вкъщи толкова пищови, тя отговорила: „Престанем ли да се обичаме, ще се самоубием!”                                         „Аз имам една неосъществена любов и ще я имам докрай…”. Случило се така, че момичето, което Яворов силно обичал преди Мина и преди Лора, вече жена на негов сърдечен приятел, вървяло до него докрай. И когато запуснат, изоставен и сляп идвал в дома й, тя препирала ризата му. Той седял до нея като истински гост – чужд и сам.                                                                                  Осем  десетилетия  след първата им среща неговият портрет продължавал да стои в спалнята на поетесата срещу леглото й, а пред най-близките си тя споделяла, че продължава да го сънува и обича…                                                  Силната любов ражда силна поезия. Доказателство за това са пропитите от дълбока душевност и нежна чувственост стихотворения на Пейо Яворов и Дора Габе. Пламналата между тях голяма любов е претворена в голяма поезия. Няма как това преплитане на душите да не бъде творческо вдъхновение и за двамата. Яворов  възкресил любовта им в „Насаме”, „ Може би”, „Самота”…                                        Той  издигал Габе на пиедестал и я наричал „първата българска поетеса”. А тя го боготворяла…                                                                                                     Изключителна скромност и деликатност – това си спомнят тези, които я познавали отблизо. Била милосърден човек – давала и последните си пари на човек с протегната ръка. Плетяла и шиела на бедните съседски деца. Била безстрашна. Обичала да се вози в кола с висока скорост. Имало ли земетресение, невъзмутимо оставала в леглото си. Обичала лилаво, зелено, жълто и синьо. Но често се обличала в бяло. Духовната й страст били книгите. Четяла непрекъснато, до последното си дихание. Боготворяла Ленин. Вярвала най-силно на майка си. Обичала децата, с часове беседвала с тях. И между всичко това – писането…                                                                                                     Един дълъг, дълъг път… Но тя считала, че не човекът сам си го избира. И казвала: „Мене животът ме избра. Но аз скоро ще отпътувам. Най-важното за човека е как той ще влезе в смъртта.”  Тя влиза в нея от много висок връх. В творческо великолепие.                                                                                                                 Два дни след погребението на Дора Габе в печата излезе нейното стихотворение „Женска кръв”, посветено на Яворов и пазено от нея в тайна цял живот, с позволението да бъде публикувано едва след смъртта й…

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here