МАРА БЕЛЧЕВА – Българска поетеса

0
164

Определят българската поетеса и преводачка Мара Белчева /1868-1937/ като „истинската икона на своето време“, „музата на българската поезия“, „една от най-красивите, начетени и уважавани дами на ХХ век“. В нея безнадеждно са били влюбени мнозина видни мъже. Двама от тях са белязали жизнения й път – Христо Белчев, финансов министър в правителството на Стамболов, и поетът Пенчо Славейков, един от големите наши интелектуалци.

В нейна чест Община Севлиево организира ежегоден национален конкурс „Мара Белчева“. Образите на Славейков и Мара Белчева са върху днешната банкнота от 50 лв.

 Мара Иванова Белчева е родена на 8.09.1868 г. в Севлиево. Дядо й Хаджи Ангел Иванов – Севлиевеца бил  „човек на салтанатите“, завършил духовна академия в Атина, първият преводач на псалтиките от гръцки, търгувал с Англия и Германия. Майка й – Параскева, била хубава и волева жена. Бащата – Иваница хаджи Ангелов, кроял за любимата си дъщеря, наричана на галено Молка, големи планове. Момичето имало заразителен смях, приличащ на „силен пълноводен извор“. Отрано се стремяло да  отключи най-доброто у себе си. Мара получила завидно за времето образование. Завършила с отличие училище в Търново, после следвала във висшия девически институт във Виена.

Завърнала се в България през 1885 г. заради смъртта на баща си. Учителствала в Русе и София. Била стройна красавица с дълбоки тъмни очи, възпитана и изискана. Имала много поклонници. Отрано проявила и поетичния си талант. Пишела и говорела и на френски и немски. По време на войната била милосърдна сестра.                                                                                                                                                Още като ученичка Мара срещнала Христо Белчев от В. Търново – многообещаващ младеж на служба при губернатора, завършил политически и икономически науки в Париж, поет. Беседвали за литература и изкуство. Когато се венчават през 1886 г., Мара е на 18. Били озарени от любовта си, хората ги благославяли. След 4 г. Белчев е вече министър на финансите. Купил стара сграда, укрепил я и оформил хубаво семейно жилище. Белчеви били канени на всички балове и дворцови вечеринки. До Мара копнеели да се докоснат най-видните мъже: княз Фердинанд, Стамболов, ген. Рачо Петров…

През 1891 г. Христо Белчев бил убит по погрешка от наемни убийци, взели го за Стамболов. Съкрушена, 23-годишната Мара за две години се затворила вкъщи.

В мъката си боядисала всичко в черно, дори чаршафите си. Затова я наричали „дамата в черно“. Секретарят на Фердинанд граф Бурбулон пише: „Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш!“

Според някои, поръчителят за покушението бил влюбеният в Мара княз Фердинанд. Той излязъл с официално опровержение, но и поръчал да направят гипсова отливка на изящната й ръка, която държал на нощното си шкафче.

Фердинанд не спирал да я ухажва и след като младата вдовица станала придворна дама. Щедро й отпуснал пенсия от 750 лева. Всички в двора благоговеели пред красотата на Мара. Злословията и празнодумието обаче бързо я отегчили и тя отново се затворила в дома си. За да я накаже за гордостта й, князът намалил пенсията й наполовина. Но Белчева била решена да си стъпи на краката. Постепенно си изградила свой свят – на хармония със себе си.

През 1896 г. заминала за Виена, където изучавала европейска и световна литература и чужди езици. След завръщането си, надрасла тогавашното общество, дълго не можела да си намери среда.                                                                                          На неземната красота и чар на българката не устоял и самият папа Пий Десети /Джузепе Сарто/ – нарушавайки протокола, наредил да съберат данни за Мара и осигурил искания от нея достъп на Славейков до библиотеката във Ватикана.

Много й се радвал и Учителят Дънов. Към никоя жена той не се отнасял с такова внимание, бил усмихнат и щастлив, когато тя присъствала на беседите му.                                                                                                                                    Приятелството на Мара Белчева с Пенчо Славейков започнало 12 г. след смъртта на съпруга й. Познавали се от деца във В. Търново. Пенчо гостувал заедно с баща си – Петко Р. Славейков, в дома на Хаджи Ангелови. По-късно го виждала да излиза от кабинета на Хр. Белчев. Куцал. Като ученик в Пловдив заспал от умора на пързалката и на сутринта го намерили вкочанясал. Бил прикован на легло три години. Оздравял, но бастунът му останал вечен спътник. По-късно в писмата си Белчева ще напише, че „цялата пъргавост от краката е отишла в главата му“.                                                                                                                                   Животът за нея  придобил нов смисъл след една майска вечер на 1903 г., когато започнали често да се виждат и да си пишат. Той живеел в скромна къща на днешния пл. „Славейков“, а тя – съвсем наблизо, на ул. „Хр. Белчев” 12. В хубавия й дом с балкончето на втория етаж поетът гостувал често. Той я приобщил към кръга „Мисъл” и тя започнала да публикува в списанието свои стихотворения. По-късно къщата й се превърнала в редакция на сборника „Мисъл“ – там се събирали д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров, Б. Пенев, Яворов…

С две години по-младата красавица и поетът-хуманист със злъчен език станали неразделни, свързани от опожаряваща любов и духовна близост. Цяла София ги наблюдавала с любопитство. Той я възпял в „Островът на блажените“ под името Силва Мара, издал „Сън за щастие, „Епически песни“ и първата част на „Кървава песен“, което било нейна заслуга. Тя била най-добрият му редактор.                                                                                                                       Животът им заедно продължил близо десет години. Нямали официален брак, били венчани в душите си. Не позволили одумките и злоезичието да ги пръска с кал. Невероятната им дружба, която Белчева нарича „дружба на мисълта“, първа сред интелектуалния ни елит, остава недостижима и неповторена.
Родих се да живея в бури… Това е заглавие на едно от стихотворенията на Мара Белчева, отразяващи личността и живота й. Творбите на една от нежните ни поетеси са посветени главно на човешката близост и доверие. Публикува от 1907 г. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия: „На прага стъпки“, „Пенчо Славейков. Бегли спомени.“, „Сонети“, „Избрани песни“.                                                                                  Белчева превежда произведения от Фр. Ницше – „Тъй рече Заратустра“, Г. Хауптман – „Потъналата камбана“ и др.

Обществото не приемало отношенията между Белчева и Славейков – заради физическата им неравнопоставеност. През 1911 г. съвсем неочаквано министър С. Бобчев уволнил поета от поста директор на Народната библиотека, заменяйки го със свой близък, и го назначил за уредник на архива на министерството на просветата – в малка стаичка на четвъртия етаж. Според мнозина, една от главните причини за уволнението била любовта между поета и Белчева. Това унижение смазало физически и духовно поета и той веднага тръгнал за Цюрих, където в този момент била Мара.

Двамата обикаляли Западна Европа, но тъй като здравето на Славейков се влошило, заминали за Италия. Три месеца били в Рим. Парите свършили и, за да може поетът да се лекува, Белчева продала къщата си в София.

През 1912 г. шведският поет Алфред Йенсен, почетен член и член-кореспондент на различни славянски академии, превел и издал творби на Славейков и го предложил за Нобелова награда за литература. Кореспонденцията с него водела Белчева. Три месеца шведът напразно чакал българските институции да го подкрепят. През есента, когато процедурата приключвала, Славейков бил вече починал, а Нобелова награда се присъжда само на живи хора. „Ние трябва да минем през Славейкова, за да станем културен народ“, – казва по-късно М. Белчева.                                                                                                                                          Болестта на поета се задълбочила, докторът му забранил да чете и пише. Докато били във Флоренция, му прилошало пред статуята на Давид. По лекарски съвет, заради здравословния климат, се установили в селцето Брунате до езерото Лаго ди Комо, във вила „Белависта“, където са живели Мадам дьо Стал и Метерних, а Наполеон е разполагал щаба си.                                                                                                                                        Обстановката в стая N4 на първия етаж била мизерна – две легла, гардероб, умивалник и масичка с два стола. Там поетът се заел да довърши „Кървава песен“, но не успял. На 28 май 1912 г. главният лекар на Комо – Баранциони, заварил Славейков в безсъзнание. Нямало никаква надежда. 46-годишният поет издъхнал в ръцете на любимата си. Последната му дума била „Светлина!“.

Боян Пенев веднага пристигнал от Мюнхен. По спомени на собственика на „Белависта“, започнали да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица. Чак тогава той се уверил, че покойникът е важна личност. Художникът Алдо Маца, който свалил посмъртна маска на Славейков, споделял: „Тя беше красива като мадона“. Мара Белчева останала в Брунате още 6 месеца.                                                                                                                                           Тя надживяла поета с 25 години. Известно време живяла в Германия, после се завърнала в България. Превеждала, пишела, сътрудничила на наши и чуждестранни издания. Била финансово притеснена, но всяка година до 1921 г., когато останките на поета били пренесени в родината, посещавала гроба на Славейков в Брунате. Продължавала да живее за него и чрез него. Казвала: „Споменът за Пенчо е душата на живота ми“. Популяризирала творчеството му, подредила антология от негови творби.

Живеела самотно в таванска стая, дадена й от сестрата на Хр. Белчев.

Участвала в литературния живот, една от основателките е на Клуба на българските писателки. Била трогната от уредената от СБП в нейна чест другарска вечеря, но скромно отбелязала: „Но какво съм дала? Най-големият банкет за мен е мълчанието“.

Последните й няколко години били много трудни, измъчвали я болести и недоимък. Две седмици  преди смъртта си я видели да се разхожда в Борисовата градина, облечена с тънко за сезона палто. Не позволявала на никого да разбере колко страда и от какво се лишава. Допускала до себе си малцина, сред тях бил поетът Боян Гацов – Мага, с когото се познавали отдавна. Именно той бил до късно вечерта до Мара Белчева на 16 март 1937 г., когато тя издъхнала. И когато с немощна ръка за последно сложила червило на устните си…

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here