АСТРИД ЛИНГРЕН – Шведска писателка

0
443

Астрид Линдгрен (1907-2002) е най-популярната детска писателка в света. За шведите тя е национална героиня. Творбите ѝ са преведени на 85 езика, издадени са в 130 млн. екз. в над 100 страни. Първата й история е „Пипи Дългото чорапче, 1945 г., следвана от „Карлсон, който живее на покрива“, „Братя Лъвското сърце“, Емил от Льонеберя“, „Кале, детективът“ и др.  Написала е и много приказки, затова я наричат „Андерсен на нашето време“. По нейни творби са снимани над 40 филма за деца.           Получавала толкова много отличия, че започнала да се шегува: „Приемам награди само в сряда и петък!“. Тя е първият детски писател, получил медал за литературни постижения от Кралство Швеция, 1957 г. Носителка е на наградите  „Ханс Кристиан Андерсен“ и „Луис Карол“, на Международната литературна награда на ЮНЕСКО. Полските деца й присъждат Орден на Усмивката, а руските – медал на сп. „Искорка“. Почетен доктор е на редица университети. Приживе в Стокхолм са издигнати два нейни бюста, а в парк Юргоден е изграден Линдгренленд, населен с героите й. 

Благодарение на нея в Швеция са приети Закон за забрана на физически наказания върху децата и Закон за защита на животните. Построила е детски медицински център, най-големият в Северна Европа, който носи името й. 

 През 1999 г. е избрана за най-прочутата шведка на столетието. След смъртта ѝ е учредена Възпоменателна награда от 5 млн. шведски крони „Астрид Линдгрен“ – за детска и младежка литература. На името на писателката е наречена и малка планета.

 Астрид Анна Емилия Ериксон е родена в малкото фермерско селище „Нас“ край гр. Вимербю на 14.11.1907 г. Тя е второто от 4-те деца в семейството на Самуел и Хана Ериксон. Живеели щастливо под наем в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Родителите давали голяма свобода на децата си. Срещу малко работа във фермата /Астрид работела от 6-годишна/ им прощавали всякакви пакости. Разказването на истории било част от възпитанието им. Астрид била отлична ученичка, обичала книгите и музиката, проявила дарба и в ръкоделията. Публикували нейни съчинения в местните вестници, закачливо я наричали „Селма Лагерльоф от Вимербю“. В кухнята имало закачени две дипломи: едната, на Астрид – „За най-добрите училищни съчинения“, другата – „За 10-те хиляди най-вкусни в света мамини закуски“, подарък от Астрид на майка й за един от рождените й дни. През 1971 г. в автобиографичната си книга „Моите измислици“ писателката ще напише, че детството й било изпълнено с обич, игри и приключения.

На 17 г. Астрид за кратко работила като репортер, после заминала за Стокхолм и завършила училище за секретарки-машинописки и стенографки. Шокирала семейството си, когато на 18 г. родила извънбрачния си син Ларс. Никога не проговорила за бащата, вероятно Блумберг – главният редактор на вестника. Живеела трудно, намирала работа, но бързо я уволнявали, тъй като често пътувала до Копенхаген при детето си, което временно поверила на една адвокатка. Накрая родителите й поели грижите за внука си. През 1928 г. я назначили за секретар в Кралския автомобилен клуб. Но се случила беда – наложило се специално лечение на детето, а тя нямала пари. Помолила за помощ началника си Стуре Линдгрен – солиден, не млад, коректен, но малко намръщен господин. Само след седмица му станала жена, приела и фамилията му, а Стуре осиновил Ларс. Астрид вече не дразнела пуританите с късата си прическа, каскетите и мъжките си костюми. Потънала в семейните грижи, родила и Карин и заживели щастливо.

Обичала да разказва на децата си истории от детството си. „Какво ви накара да се захванете с писане?“, я питали често. „Децата ми“, бил отговорът.

Първият й роман „Пипи Дългото чорапче“ се появил благодарение на 7-годишната й дъщеря Карин, която се разболяла от пневмония и непрекъснато молела майка си да й разкаже някаква история. Една вечер, крайно изтощена, майка й я попитала какво иска да чуе. „За Пипи Дългото чорапче!“, – Карин измислила името в момента. Без дори да попита коя е Пипи, Астрид съчинявала истории за нея, все по-забавни. Започнала и да ги записва – стенографски. Когато Карин станала на 10, майка й й подарила готовата книга със собствени илюстрации. Страхувала се, че издателите ще се зачудят що за майка е тази, която съчинява подобни истории! И наистина – ръкописът бил отхвърлен. Но с „Брит-Мери изповядва душата си“ спечелила в един конкурс втора награда. След година същото издателство обявило нов конкурс. С преработения ръкопис на Пипи Линдгрен спечелила първа награда. Това било триумфалното й навлизане в литературата за деца. Въпреки че много хора я намирали за шокираща, историята за чудатата червенокоска с лунички и стърчащи плитки мълниеносно станала популярна и се превърнала в сензация.

Поканили авторката да работи в детско издателство. Продължила да пише – „Пипи се качва на борда“, „Пипи в южните морета“, „Пипи след коледното тържество“.

„Че съм умен – умен съм, но защо съм толкова красив?!“, се чудел един друг популярен герой на Линдгрен. През 1955 г. се появила първата книга от трилогията „Карлсон, който живее на покрива“. Авторката твърдяла, че лично е познавала човек с пропелер, а Карин си спомняла историята за летящия господин Шварб, който искал да разведри едно болно момченце. „Всичко хубаво, което се е случило на тази земя, първо се е случило в нечие въображение“, е една от сентенциите на Линдгрен. „Емил от Льонеберя“ – живописни разкази за най-палавото момче, което върши повече пакости, отколкото са дните в годината, романът „Керстин и аз“ – за две близначки на 16 г., преживяващи първата си любов, историята „Кале, детективът“ – с първа награда от конкурс, „Мили мой Мио“ – за самотните и изоставени деца, и др. бележат творческия разцвет на Астрид Линдгрен през 50-те години.                                           Ларс и Карин пораснали, създали семейства и имали собствени деца. Веднъж Астрид чула как най-малкият й внук през целия ден неуморно повтарял една непонятна дума – „нангияле“. От нея се родила страната Нангияла – приказка за големия брат, който разказвал на смъртно болното си братче за това, как всички хора, като умират, се превръщат в пеперуди, които отлитат в прекрасната страна Нангияла, където летят в розови облаци сред цъфнали ябълки. „Братя Лъвското сърце“, 1979, е една от най-тъжните приказки. През 1981 г. излиза романтичната история Роня, дъщерята на разбойника„.                  Въпреки заетостта си, писателката отговаряла на всяко писмо, което получавала. Малкият Ярл, например, станал по-късно поет, я помолил да му съчини за домашния си вестник приказка за дракон и скоро получил „Дракончето с червените очи“. За да отговори на най-често задаваните й въпроси, Астрид Линдгрен написала своето „открито писмо“: споделила, че към момента книгите й са „около 40 плюс безброй рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни“; че е вдовица от 1952 г.; че има 7 внуци и 5-ма правнуци; че синът й Ларс е починал от туберкулоза през 1986 г.; че книгите й са преведени на над 50 езика, „но не всички са преведени на всичките 50 езика“. Кои са посланията й, коя е хубавата детска книга, кой я вдъхновява?… Тя отговорила просто: „В книгите ми няма никакви послания. Пиша, за да забавлявам детето в мен и мога само да се надявам, че доставям радост и на други деца. Единственото ми ръководно начало е „достоверност“. Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Смея да се надявам, че съм допринесла моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Веднъж една жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство“. За мен това е достатъчно“. 

 Бих предпочела до края на живота си да крещя „Хайл Хитлер“, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това“, – записала по време на войната 32-годишната Линдгрен в дневниците си – уникална автобиографична творба, определяна като документална проза. Имала опит – от 1940 г. работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби. В записките й имало и много изрезки от вестници с нейни коментари. В тях по странен начин се редували информации за унищожаването на евреите, за нацистките концлагери и зверствата на войната и описания на приятни разходки, коледни подаръци и ястия на празничната трапеза. В Швеция това се възприемало като двуличие – заради  дребнобуржоазния й начин на живот. Тя била наясно, че личните й несгоди – например, че съпругът й я напуснал заради друга жена, не могат да се сравняват с драмите на обхванатия от войната свят. Смятала, че войната е битка между две чудовища – болшевизмът и нацизмът, но тя предпочита нацизма, че руснаците са окупатори и че Сталин е по-лош от Хитлер. По време на Ленинградската блокада съчувствала на руснаците, но дори тогава била враждебно настроена: „Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания“. От „Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945“ в Германия били разпродадени над 80 хил. екз. независимо, че отвращението на авторката към тази страна било толкова силно, колкото и към СССР.

Линдгрен имала съществена роля в политическия и обществен живот на страната. Членувала в социал-демократическата партия – стремяла се към равноправие, защитавала правата на децата и животните. „Никога повече насилие!“ – бил лайтмотивът в словото й по повод наградата й за мир от германските книгоразпространители през 1978 г. В Швеция били приети Закон за забрана на физически наказания върху децата и Закон за защита на животните, известен като Закона на Линдгрен. През дългата си кариера писателката натрупала богатство и развила с него благотворителна дейност – за специализиран център за деца с ограничени възможности и болница за лечение на деца, болни от туберкулоза – в памет на сина й Ларс.

Линдгрен осъществила една своя мечта – откупила „Нас“ и възстановила родния си дом. Съпругът й бил вече починал и тя живеела с Карин, с внуците и правнуците си. „Нямам нищо против да умра, но трябва първо да изчистя къщата“, казвала в типично свой стил. В една тиха нощ, когато къщата ухаела на пирог, преместила купчината лекарства и с голямо усилие отишла до прозореца. Луната била пълна, снежинките танцували. Върнала се до леглото. На шкафчето стояла лупата й за четене. Сложила там и очилата си, които сваляла, само когато не искала да види нещо, и слуховия си апарат, който сваляла, само когато не искала да чуе нещо. Легнала удобно и затворила очи… „Отлитаме за Нангияла!“, би казал героят й. Денят бил 28 януари 2002-ра. Била на 94.

Коментари от Фейсбук

ОТГОВОРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here